— Няма да ми е от полза.
Нийл стана от стола и застана до прозореца. Завъртя пръчицата на щорите, затвори ги за момент и после отново ги отвори. Беше вперил поглед надолу към някаква строителна площадка.
— Открихме текстови съобщения — каза Нийл — между Чик Болдуин и Нанси Мур.
Майрън зачака да види дали ще каже още нещо. Когато не го направи, Майрън попита:
— Какви текстови съобщения?
— Многобройни.
— Знаеш ли какво е пишело в тях?
— Не. Били са изтрити и от двата телефона. Телефонните компании не пазят копия със съдържанието.
— Предполагам, че сте попитали Чик и Нанси за тях?
— Попитахме ги.
— И?
— И двамата твърдяха, че са си пишели за всекидневни неща. Понякога за момчетата. Понякога за възможността семейство Мур да инвестират при Чик.
— Семейство Мур инвестирали ли са при Чик?
— Не. И съобщенията са били изпращани във всички часове на деня. И на нощта.
— Разбирам — каза Майрън. — Разговаряхте ли с господин Мур и госпожа Болдуин за това?
— Не. Към този момент федералните вече се бяха включили в разследването. Не трябва да забравяш каква беше ситуацията в онзи момент. Натиска, страха, неизвестността. Семействата вече бяха на ръба. Проследихме обстойно тази нишка, но не стигнахме до нищо. Не виждахме причина да предизвикваме допълнителна болка.
— А сега?
Нийл се обърна и сведе поглед към Майрън.
— И все още не виждам причина да причиняваме допълнителна болка. Затова не исках да ти казвам.
На вратата се почука. Нийл каза на чукащия да влезе. Един млад мъж подаде глава през рамката на вратата.
— Срещата ви с губернатора е след десет минути.
— Благодаря. Чакай ме в лобито.
Младият мъж затвори вратата. Нийл Хюбър пристъпи обратно до бюрото си, събра мобилния телефон и портфейла си и ги напъха по джобовете.
— Може и да звучи изтъркано, но случай като този никога не те оставя на мира. Отчасти виня себе си. Знам, знам и въпреки това го правя. Чудя се дали ако не бях, само ако не бях малко по-добър като полицай…
Той не довърши изречението. Майрън се изправи.
— Върши си работата — каза Нийл, като се отправи към вратата. — Но ме дръж в течение.
Глава 19
— Стана ли вече обяд? — попита Чик.
Майрън погледна часовника си.
— Още пет минути.
— Тогава най-добре да наглася лаптопа.
Седяха на огромния мраморен бар в „Ла Сирена“, италианския ресторант в прочутия хотел „Меритайм“ в Челси. Вътре беше едновременно лъскаво и уютно, модерно, но с отчетлива шестдесетарска нотка. Границата между закритата и откритата част на ресторанта беше почти неразличима. Майрън си отбеляза наум незабавно да доведе Териса тук.
На стената нямаше телевизор — мястото не беше такова, — затова Чик беше донесъл лаптоп, на който да могат да гледат на живо интервюто по Си Ен Ен.
— Точно днес не можeх да си остана вкъщи — каза Чик. Кожата на лицето му все така лъщеше, сякаш току-що му бяха направили някаква терапия с нагорещен парафин. Може би бяха. — Двамата с Брук просто седим, вперили поглед един в друг, и чакаме. Сякаш всичко се случва наново, представяш ли си?
Майрън кимна.
— Не мога да ти опиша колко трудно е всичко това. Сякаш през тези десет години сме живели в някакво чистилище. Трябва да се разсейваш с нещо, иначе просто ще се побъркаш. Затова тази сутрин реших да отида в офиса. После се срещнах с адвокатите си, за да видя какво бихме могли да направим.
— Да направите за кое? — попита Майрън.
— За отказа на Патрик да говори. Опитвах се да намеря някаква законова причина. Сещаш се, за да го накарам да сътрудничи.
Чик вдигна поглед от екрана на лаптопа.
— А ти защо искаше да се срещнем?
Майрън все още не беше сигурен как точно да повдигне въпроса за съобщенията с Нанси Мур. Дали да кара направо, или да вмъкне въпроса внимателно?
— Задръж — каза Чик. — Всеки момент ще започне.
Модерната ера. В „Ла Сирена“ имаше доволно многообразие от дейци на изкуството, хипстъри и господари на фондовата борса. Ресторантът беше оживен заради пристигащите за обяд, а тук, на бара, двама мъже седяха надвесени над един лаптоп и гледаха новините. Никой не им обърна внимание.
— Чакай малко, къде са? — попита Чик.
Майрън разпозна помещението.
— Това е дневната на семейство Мур.
— Няма да са в студиото?
— Явно не.
На екрана Андерсън Купър беше седнал в луксозно кожено кресло. Нанси и Хънтър бяха седнали срещу него на един диван. Хънтър беше облечен с тъмен костюм и тъмна вратовръзка. Нанси беше облечена със светлосиня рокля — стилна, но скромна.