— Къде е Патрик? — попита Чик. — Майрън?
— Не знам. Хайде да гледаме, става ли?
Интервюто започна без Патрик. Андерсън първо разказа малко предистория — за отвличането, предаването на откупа, напрежението от неизвестността, дългото очакване на този ден. Той спомена развода на Нанси и Хънтър, сякаш беше очевидна последица от случилото се. Но нито Нанси, нито Хънтър се хванаха на кукичката.
— Двамата споделяме попечителството на прекрасната ни дъщеря — обясни Нанси.
— Отгледахме я заедно — добави Хънтър.
Няколко минути по-късно Чик поклати глава и каза:
— Просто невероятно. Нищо не му разказват.
Беше вярно. Андерсън не ги притискаше с въпросите си, което беше разбираемо предвид обстоятелствата. Те не бяха политици, които се надпреварват преди избори. Те бяха родители, които бяха преживели огромни страдания и сега се опитваха да осмислят неочаквания си… Можеше ли да се нарече късмет?
Говореше предимно Нанси. Тя обясни на Андерсън колко са благодарни, че Патрик отново си е вкъщи.
— Синът ни е преминал през ужасно изпитание — каза тя и прехапа долната си устна. Когато Андерсън се опита да научи малко подробности, те отклониха въпроса с това, че трябва да уважат личното пространство на Патрик и да му осигурят „време да се възстанови и да се приспособи“.
Казваха, общо взето, едно и също по различни начини: моля, уважете личното пространство на Патрик и семейство Мур, докато се възстановят от това ужасно изпитание. Използваха фразата „ужасно изпитание“ толкова много пъти, че Майрън се зачуди дали някой не ги е накарал да я заучат предварително.
Андерсън ги притисна още веднъж. Попита ги за отвличането и дали са по-близо до залавяне на извършителите. Семейство Мур не отговориха директно и настояха, че всички въпроси „относно евентуалното залавяне“ трябва да бъдат насочени към „властите“.
Когато Андерсън спомена онзи „ужасен ден“, Нанси каза:
— Беше много отдавна. Не забравяйте, че тогава беше едва шестгодишен.
— Какво си спомня?
— Почти нищо. През годините Патрик е бил преместван на различни места.
— Какво имате предвид под „преместван“?
Очите й се напълниха със сълзи. Майрън очакваше Хънтър да вземе ръката й в своята. Не го направи.
— Синът ни беше намушкан и едва не умря.
— Това се случи, когато беше спасен в Лондон, нали така?
— Да.
— Колко дълго е живял в Лондон?
— Не знаем. Но е преминал — този път Майрън оформи думите с устни заедно с нея — през ужасно изпитание.
Майрън наблюдаваше Нанси и Хънтър на екрана и търсеше някакви улики, които езикът на тялото им би могъл да издаде… Какво точно? Измама? Допускаше ли, че лъжат? Защо? Ако да, какво точно биха криели? Крадешком хвърляше по някой и друг поглед и към Чик, сякаш можеше да узнае нещо и от него. Как реагираше Чик на думите на Нанси? Долавяше ли Майрън някакво усещане — и отново, какво? — за копнеж, съжаление, вина?
Извод: изучаването на езика на тялото е изключително надценявано.
Толкова много пъти Майрън беше чувал за хора, осъдени (или оправдани) погрешка, защото съдебните заседатели усещали, че могат да „прочетат“ истината по поведението на извършителите; защото не показвали достатъчно (или показвали прекалено много) разкаяние, или пък реакциите им не били такива, каквито съдебните заседатели считали за нормални. Сякаш всички хора са еднакви. Сякаш всички реагираме по един и същи начин в мъчителни или стресови ситуации.
Всички си мислим, че можем да хванем, когато някой лъже, а в същото време се заблуждаваме, че никой не може да хване нас.
Най-сетне Андерсън зададе въпроса:
— Какво можете да кажете за другото отвлечено момче?
Чик се изправи на стола.
— Успя ли синът ви да каже нещо за Рийс Болдуин, който все още не е намерен?
— Към момента откриването на Рийс е най-важният ни приоритет — каза Нанси.
Чик измърмори нещо под носа си.
— Всичко това няма да приключи — продължи тя, — докато не узнаем какво се е случило с Рийс.
Хънтър започна енергично да кима в знак на съгласие.
— Съдействаме по всички възможни начини на силите на реда…
Чик се облегна в стола си.
— Представяш ли си какво се опитват да ни пробутат?
— …но за съжаление, Патрик не знае почти нищо, което би могло да помогне.
— Съдействат? Това ли се опитват да пробутат?
Чик беше побеснял.
— Трябва и аз да свикам една пресконференция.
Сякаш от това щеше да има някаква полза.