Към края на интервюто Нанси и Хънтър станаха на крака и се обърнаха надясно. Чик притихна, когато камерата се отдръпна назад. Появи се жена на около двайсет години.
— Това е нашата дъщеря, Франческа — каза Нанси.
Франческа кимна неловко на водещия. После отмести поглед от камерата и промълви думите: „Всичко е наред“. Изминаха три секунди.
Когато се появи в кадър, Патрик държеше сестра си за ръка.
— И нашият син, Патрик — каза Нанси.
Беше същото момче, което Майрън беше спасил — същото момче, което беше видял свито на пода, в ъгъла на детската му стая. Носеше бейзболна шапка на „Янките“, синя памучна блуза с качулка и джинси. Камерата показа лицето му съвсем отблизо. Погледът му остана сведен към пода. Нанси и Хънтър застанаха отстрани на двете си деца. За момент изглеждаше, сякаш позират, макар и не особено сполучливо, за снимка на семейството. Хънтър и Нанси се опитваха да изглеждат силни и непоколебими. Франческа изглеждаше силно развълнувана и сякаш всеки момент щеше да се разплаче. Патрик не отмести поглед от пода.
След това Андерсън им благодари, че са ги „приели в дома си“, и после започна реклама.
Чик остана неподвижен в продължение на няколко секунди, вперил поглед в екрана.
— Какво, по дяволите, беше това?
Майрън не отговори.
— Какво става тук, Майрън? Защо не искат да ни помогнат?
— Не съм сигурен, че могат.
— И ти ли? Не виждаш ли какво се опитват да ни пробутат?
— Мисля, че не виждам, Чик.
— Нали ти казах, че днес се срещнах с адвокатите си?
— Каза ми.
— И ги попитах какво бихме могли да направим. Нали знаеш. За да накараме хлапето да проговори.
— Те какво предложиха?
— Нищо! Казват, че нищо не може да се направи. Представяш ли си? Патрик не е длъжен да казва абсолютно нищо. Просто не можеш да го принудиш да говори. Дори ако знае нещо съществено. По дяволите, дори ако знае къде се намира Рийс в момента. Сбъркана работа.
Чик направи знак на бармана и той му наля „Джони Уокър“ с черен етикет. Барманът погледна към Майрън. Майрън поклати глава. Не и толкова рано през деня.
Чик взе питието и обгърна чашата с ръце, сякаш от нея струеше топлина.
— Оценявам помощта ти — каза той, малко по-спокоен. — Колкото до Уин… знам, че Уин не ме харесва. Не се и учудвам. Двамата с него сме от различни светове. А и той си мисли, че Брук стъпва по водата. Никой не би бил достоен за нея, сещаш ли се?
Майрън кимна само защото искаше да го остави да говори.
— Но Брук и аз, ние имаме стабилен брак. Имали сме си проблеми, разбира се. Както всички други. Но се обичаме.
— Тези проблеми — каза Майрън, като съзря възможността да зададе своя въпрос. Нямаше причина да продължава да чака. — Нанси Мур беше ли един от тях?
Чик тъкмо беше поднесъл уискито към устните си. Той се поколеба дали първо да отговори, или да отпие от чашата. Реши да отпие. Сложи чашата обратно на бара и погледна Майрън.
— Какво точно означава това?
Майрън просто го гледаше, без да отговори. Искаше да види дали Чик ще продължи от само себе си.
— Е? — каза Чик.
— Знам за съобщенията.
— Аха.
Чик стана от стола, свали сакото си и внимателно го окачи на облегалката на баровия стол. После отново седна и започна да си играе със златните си ръкавели.
— И как разбра за съобщенията?
— Има ли значение?
— Всъщност няма — каза Чик и небрежно вдигна рамене. — Нищо не значат.
Майрън отново се опита да го подкани да говори само с поглед.
Чик се опитваше да звучи непринудено, но не успяваше.
— Уин знае ли?
— Още не.
— Но ти ще му кажеш?
— Да — каза Майрън.
— Дори ако те помоля да не го правиш?
— Дори ако ме помолиш.
Чик поклати глава.
— Не разбираш какво ми е на мен.
Майрън не отговори.
— Останалите, те винаги са имали всичко. Аз се трудих. Аз се борих със зъби и нокти. Нищо не съм получил наготово. Искаш ли да чуеш една новина, Майрън? — Той се приведе към него и сложи длани като фуния около устата си. — Играта винаги е в полза на богатите. Няма равен старт. В началото нямах нищо. Баща ми имаше бръснарница в Бронкс. Искаш ли да се включиш в играта на тяхното ниво? Ще трябва мъничко да хитруваш.
— Почакай, нека си запиша — Майрън се престори, че държи писалка и лист хартия. — Да хитруваш. Мъничко.
Той вдигна поглед.
— Страхотен съвет. Сега ще ми кажеш ли и това, че зад всяко голямо богатство стои по едно голямо престъпление?
— Подиграваш ли ми се?
— Може би мъничко, Чик.
— Ти какво, да не си мислиш, че живеем в меритокрация? Че всички имаме равен старт, че имаме равен шанс? Пълни глупости. В университета играех футбол. Полузащитник. Бях доста добър. Един ден осъзнах, че всеки играч, който се опитваше да ми отнеме топката, беше на стероиди. А всеки играч, който се опитваше да се пребори за позицията ми в отбора? На стероиди. И тогава пред мен се появи избор. Да започна да взимам стероиди. Или да спра да се състезавам.