— Заради онова дете, на семейство Мур, което току-що откриха.
Баща му обърна глава към кухнята.
— От колко време ни подслушваш?
— Тъкмо започнах — каза майка му. — Не чух нищичко за цялата история с тъжната годеница и как си изми ръцете с мен.
Входната врата гръмко се отвори, точно както би направил един тийнейджър, когато реши да влезе вкъщи. Мики нахлу през вратата, а почти веднага след него влезе и Ема. Той погледна Майрън.
— Хей, какво правиш тук?
Мики беше ужасен актьор.
— И аз се радвам да те видя — каза Майрън. — Здрасти, Ема.
— Здрасти, Майрън.
Ема — момичето, което баща му беше описал с черния цвят — имаше външен вид от онези, които едно време наричаха „готик“ или „емо“ (оттам и прякора й), но Майрън не беше достатъчно в крак с младежката терминология, за да знае как точно се казва сега. Наистина всичко по нея беше черно, в контраст с възможно най-бялата кожа, която човек може да постигне. Мики и Ема първоначално бяха приятели, даже най-добри приятели, но по някое време, докато бяха изграждали връзката помежду си, според Майрън може би бяха направили и следващата крачка.
Мики целуна дядо си по бузата. После се обърна към баба си и каза:
— Много си красива, бабо.
— Не ме наричай така.
— Как?
— Бабо. Казала съм ти. Твърде млада съм, за да ти бъда баба. Наричай ме Елън. И ако някой те попита, кажи, че съм втората, много по-млада съпруга на дядо ти, за която се е оженил, за да се фука.
— Ясно.
— А сега дай на Елън една целувка.
Той прескочи стъпалото към кухнята. Когато Мики се движеше, къщата се тресеше. Той я целуна и я прегърна. Майрън ги гледаше и преглъщаше. После Мики се обърна към Майрън.
— Да не плачеш? — попита Мики.
— Не — каза Майрън.
— Той защо плаче? — попита баба си Мики. — Защо винаги плаче?
— Винаги е бил емоционално момче. Не му обръщай внимание.
— Не плача — каза Майрън и се огледа за нещо, с което да се разсее, но не успя. — Нещо ми влезе в окото.
— Имам нужда някой да ми помогне да сложа масата — каза майка му.
Мики каза:
— Заемам се.
— Не — каза баба му. — Искам Ема да ми помогне.
— С удоволствие, госпожо Болитар.
— Елън — поправи я тя. — Кажи сега, вие с Мики вече двойка ли сте? Как му викат сега децата? Излизате ли? Гаджета ли сте?
Мики беше потресен.
— Бабо!
— Добре, Ема, забрави, реакцията му показва предостатъчно. Не са ли сладки, като се изчервят така?
Ема, която изглеждаше също толкова потресена, бавно тръгна към кухнята. Бащата на Майрън каза:
— По-добре да отида при тях. За всеки случай.
Майрън и Мики останаха сами.
— Получих съобщението ти — каза Мики.
— Предположих. Мислиш ли, че ще можеш да помогнеш?
— Да. Мисля, че и Ема ще може да помогне.
— Как?
— Имаме план — каза Мики.
Глава 22
Медиите си бяха тръгнали от къщата на Нанси Мур.
Майрън не знаеше дали решението е било взето след молбата на семейството да уважат личното им пространство, или защото новините остаряваха толкова бързо, или защото нямаше повече материал, с който да подклаждат медийния огън. Вероятно беше комбинация и от трите, но така или иначе, Майрън беше много благодарен. Беше осем часът вечерта, когато спря колата си на алеята пред къщата и почука на вратата.
Нанси Мур отвори вратата с чаша бяло вино в ръка.
— Късно е — каза тя.
— Съжалявам — каза Майрън. — Щях да се обадя.
— Беше дълъг ден.
— Знам.
— Дори нямаше да отворя вратата, ако не…
Той знаеше. Тя все още се чувстваше задължена.
— Виж, искам да поговорим само за няколко минути.
Майрън погледна през рамото й към вътрешността на къщата.
— Хънтър тук ли е?
— Не. Вечерта замина с колата обратно към Пенсилвания.
— Там ли живее?
Тя кимна.
— Отиде там след развода.
Майрън погледна табелата „ПРОДАВА СЕ“.
— И вие ли се местите?
— Да.
— Къде?
— Пак там.
— Пенсилвания?
— Виж, Майрън, не искам да се налага да настоявам.
Той вдигна ръка.
— Може ли да вляза само за минутка?
Тя неохотно се отмести от пътя му. Майрън влезе вътре и спря, когато видя младата жена, застанала в долния край на стълбището.
— Това е моята дъщеря, Франческа — каза Нанси.
Майрън за малко щеше да каже стандартното „искаш да кажеш сестра“, но сдържа ласкателството си. По време на телевизионното интервю не беше забелязал колко много си приличат, но защото беше зает с друго. Ако някой кандидат за ролята на съпруг на Франческа искаше да разбере как би изглеждала след двайсет години, то Нанси го лишаваше от възможността да развихри въображението си.