— Франческа, това е господин Болитар.
— Наричай ме Майрън — каза Майрън. — Здрасти, Франческа.
Франческа примигна сълзите в очите си. Дали сълзите се бяха появили току-що?
— Благодаря ти — каза тя.
Искреността й едва не го накара да извърне поглед. Франческа изтича към Майрън. Прегърна го бързо, но бурно.
— Благодаря ти — отново каза тя.
— Няма защо — каза Майрън.
Нанси потърка раменете на дъщеря си и й се усмихна нежно.
— Би ли се качила на горния етаж, за да провериш как е брат ти? Двамата с господин Болитар трябва да си поговорим.
— Разбира се — каза Франческа, като хвана с две ръце ръката на Майрън. — Много ми беше приятно да се запознаем.
— На мен също.
Нанси загледа как дъщеря й се качва по стълбите. Изчака, докато се изгуби от погледа й, после каза:
— Тя е добро дете.
— Така изглежда.
— Много чувствително. Разплаква се от най-малкото нещо.
— Според мен това е добра черта — каза Майрън.
— Вероятно. Но когато брат й изчезна…
Нанси не довърши мисълта си. Тя поклати глава и затвори очи.
— Ако Патрик беше умрял в онзи тунел, ако не ти беше стигнал до него навреме…
Тя отново нямаше нужда да довършва мисълта си.
— Мога ли да те попитам нещо направо? — попита Майрън.
— Мисля, че да.
— Сигурна ли си, че момчето на горния етаж е Патрик?
Тя сбърчи вежди.
— Вече си ми задавал този въпрос.
— Знам.
— Тогава защо продължаваш да ми го задаваш? Вече ти казах. Сигурна съм.
— Откъде?
— Моля?
— Минали са десет години. Когато са го отвлекли, е бил съвсем малко момче.
Тя сложи ръце на хълбоците си. В гласа й вече се долавяше нетърпение.
— Затова ли си дошъл?
— Не.
— Тогава по-добре карай направо. Става късно.
— Разкажи ми за съобщенията между теб и Чик Болдуин.
Майрън го каза просто така. Бум. Без предупреждение, без да се прокашля предварително, без нищо. Искаше да види как ще реагира, но ако беше очаквал някаква спонтанна реакция или шокиращо разкритие, това не се случи. Нанси остави чашата с вино и скръсти ръце.
— Ти сериозно ли?
— Да.
— От къде на къде…? — започна тя, но се спря. — Мисля, че трябва да си тръгваш.
— Вече говорих с Чик за това.
— Значи вече знаеш.
— Какво знам?
— Че нищо не значат.
Интересно. Същите думи. Майрън реши да се опита да блъфира.
— Той каза друго.
— Моля?
— Чик призна, че двамата с него сте били любовници.
По устните й се изписа лека усмивка.
— Говориш пълни глупости, Майрън.
Така си беше.
— Бяхме приятели — каза Нанси. — Говорихме си. Много си говорихме.
— Добре, Нанси, не се обиждай, но никак не ти вярвам.
— Не ми вярваш?
— Не.
— Защо не?
— Като начало, Чик не прави впечатление на голям бъбривец.
— Но прави впечатление на страхотен в леглото?
„Туше“, помисли си Майрън.
Нанси леко се приближи към него. Погледна нагоре към него, с очи като на кошута. Предполагаше, че беше правила така и преди, когато иска да накара някой мъж да я чуе. Предполагаше, че беше успявала много пъти.
— Ще ми повярваш ли, че това няма нищо общо с отвличането на момчетата?
— Не — каза Майрън.
— Просто така?
— Просто така.
— Мислиш, че лъжа?
— Може би — каза Майрън. — Или може би не знаеш.
— Какво трябва да означава това?
— Всичко си има отзвук. Всичко продължава някъде под повърхността. Невинаги можеш да го видиш, особено когато си твърде близо. Чувала си за ефекта на пеперудата, нали? Идеята, че махването с крилца на една пеперуда може и да изглежда незначително…
— Но би могло да промени всичко — довърши вместо него Нанси. — Чувала съм. Пълна глупост. Но както и да е…
Тя спря, когато чу тропот от стъпки. И двамата погледнаха към стълбището. Там, спрял на третото стъпало от долу нагоре, стоеше Патрик Мур. Или може би стоеше Патрик Мур. Така или иначе, това беше момчето, което Дебелия Ганди беше намушкал в тунела.
Майрън крадешком натисна едно копче на мобилния си телефон.
— Всичко наред ли е, Патрик? Имаш ли нужда от нещо?
Патрик гледаше към Майрън.
— Здравей, Патрик — каза Майрън.
— Ти си този, който ме спаси — каза той.
— Да, май да.
— Франческа ми каза, че си тук.
Той преглътна с усилие.
— Онзи дебелият. Той се опита да ме убие.
Майрън погледна към Нанси.