— Знаем това от термовизионния скенер ли? — питам аз.
— Същият, който Зора използва в Лондон, сладурче.
Гласът му е плътен баритон.
— Ще бъде твърде лесно. Как казвате? Риба в тиган. Пилееш таланти на легендарен професионалист като Зора.
Обръщам се към него и го оглеждам от горе до долу.
— Проблем, сладурче? — пита Зора.
— Прасковена пола с оранжеви обувки? — казвам аз.
— Всичко отива на Зора.
— Радвам се, че Зора мисли така.
Главата на Зора се завърта обратно към къщата. Не и перуката.
— Какво чакаме, сладурче?
Не вярвам в интуицията или в усещането, че понякога нещо не е съвсем наред. От друга страна, не пренебрегвам напълно усещането си в момента.
— Изглежда ми твърде лесно.
— Ах — казва Зора. — Душиш капан.
— Душа капан?
— Английският е втори език на Зора.
Отново поглеждаме към къщата.
— Целта ни е една — казвам аз.
— Твоят братовчед, да?
— Да.
Обмислям различните възможности.
— Ако беше Дебелия Ганди, щеше ли да държиш Рийс тук?
— Може би — казва той. — Или може би Зора щеше да го скрие, така че ако някой лош чичко като Уин ме открие, аз ще имам свое предимство.
— Именно — казвам аз.
Запознахме се преди години, когато Зора беше от другата страна, заклет враг. В крайна сметка реших да пощадя живота на Зора. Не съм сигурен защо. Интуиция, може би? Сега Зора вярва, че ми е задължен до живот. Есперанца сравнява тази конкретна ситуация със сценариите в кеча, в които лошият на ринга бива пощаден от добрия, на свой ред става добър и съответно любимец на феновете.
Все още обмислям възможните варианти, когато вратата на къщата се отваря. Не помръдвам. Не изваждам пистолета си. Стоя и чакам някой да се покаже на вратата. Изминават пет секунди. После десет.
После Дебелия Ганди излиза навън.
Зора и аз сме застанали зад някакви храсти. Дебелия Ганди се обръща в нашата посока, усмихва се и помахва.
— Той знае, че сме тук — казва Зора.
Зора, Повелителят на очевидното.
Дебелия Ганди тръгва небрежно към нас. Зора ме поглежда. Аз поклащам отрицателно глава. Както стана ясно, Дебелия Ганди знае точно къде се намираме. Обмислям това за момент. Бяхме подходили внимателно, но този път е сравнително пуст. Ако Дебелия Ганди е имал хора на пост — а той очевидно е имал, — те биха ни забелязали как свиваме по пътя.
Дебелия Ганди ме вижда и отново махва с ръка.
— Здравейте, господин Локуд. Заповядайте!
Зора се навежда към мен.
— Той знае името ти.
— Обучението ти от „Мосад“, нали? Впечатляващо.
— Зора не пропуска нищо.
Дебелия Ганди би могъл да узнае кой съм посредством стотина различни метода. Би могъл да задейства някоя сложна хакерска схема, но се съмнявам, че му се е наложило. Той знаеше името на Майрън. Майрън и аз сме бизнес партньори и най-добри приятели. Също така знаеше за Патрик и Рийс и за отвличането. Със съвсем малко проучване би достигнал и до моята самоличност.
Или, много по-вероятно, може Рийс да му е казал.
Така или иначе, ето ни тук сега.
Зора бавно измъква кинжала от токчето си.
— Как ще го изиграем, сладурче?
Проверявам мобилния си телефон, за да видя дали другите двама от моя екип все още са на позиция в периметъра. Там са. Никой не ги е обезвредил. Дебелия Ганди продължава бавно да се приближава към нас. Той обръща глава към слънцето и се намръщва.
— Ще почакаме и ще видим — казвам аз.
Изваждам оръжието си — полуавтоматичен пистолет „Пустинен орел“, 50-и калибър. Когато го вижда, Дебелия Ганди спира. Изглежда разочарован.
— Няма нужда от това, господин Локуд.
Бях „душил“ капан, нали така? Дали е знаел, че италианците ще открият местоположението му посредством онова състезание? Дали нарочно им е позволил да го направят? Очевидно. Много хора смятат, че в подобни ситуации действам непогрешимо, че съм такъв опасен професионалист, че смъртта сама внимава да не ми застава на пътя. Признавам, че правя всичко по силите си да окуражавам, разпространявам и преувеличавам тази репутация. Искам да се страхувате от мен. Искам всеки път, щом вляза в стаята, да сте на нокти, понеже не знаете какво може да ми хрумне да направя. Но не съм достатъчно наивен да вярвам на собствената си реклама, ако мога така да се изразя. Колкото и да си добър, винаги може някой снайперист да те ликвидира.
Както веднъж се изрази един от враговете ми: „Ти си добър, Уин, но не си брониран“.
Бях се опитал да действам предпазливо, но подобни мисии изискват известна спонтанност. Никой не ни беше проследил по пътя от летището. Знам това. И въпреки това Дебелия Ганди знаеше, че сме тук.