— Сложих му хак на компютъра — каза Мики.
— В смисъл, че…
— В смисъл, че можем да видим всичко, което пише през клавиатурата си. Имейли, социални медии, без значение.
— Еха — каза Майрън. — Кой го наблюдава?
— Спун.
Спун беше другият близък приятел на Мики — ако все още се смяташе, че и с Ема бяха просто „приятели“ — и беше от онези хлапета, на които добронамерено казваха (нищо чудно все още да им казват така) — леко смотани зубъри. Освен това Спун беше и невероятно смел.
— Как е той?
Мики се усмихна.
— Отново може да ходи.
— И да тормози всички останали — каза Ема. — Както и да е, той ще ни каже, ако се появи нещо важно.
Майрън не беше сигурен какво точно трябва да каже. Не му харесваше, че са прекрачили точно тази морална граница, но не беше в настроение да им чете лекции на тема лично пространство, а и най-важното, също така не искаше да пропусне евентуалната възможност да открие истината. Но границата си беше тънка. Патрик може и да не е Патрик. Патрик може би разполага с разковничето, което ще им помогне да открият другото изчезнало момче. От друга страна, беше ли оправдано да се шпионира един тийнейджър? Изобщо беше ли законно?
Майрън смяташе, че във всеки човек, който знае какво точно трябва да направи в подобна ситуация и може да прецени, без да му мигне окото, дали е редно да се шпионира, или не, има нещо донякъде съмнително.
Животът не е толкова черно-бял.
— Има още нещо — каза Ема.
— Какво?
Ема нервно погледна Мики.
— Какво? — отново каза Майрън.
Мики направи знак на Ема да продължи. Ема въздъхна и бръкна в дамската си чанта. Извади прозрачно найлоново пликче — от онези, които ти дават на летището, за да сложиш в тях тоалетните си принадлежности.
— Ето.
Ема подаде пликчето на Майрън. Той го вдигна във въздуха и го разгледа. В него имаше четка за зъби и няколко дълги косъма. Той отпусна ръка и след малко каза:
— Това да не са…?
Ема кимна.
— Взех четката за зъби от банята на Патрик — каза тя. — После се промъкнах през коридора и взех няколко косъма от четката за коса на Франческа.
Майрън запази мълчание. Просто стоеше и гледаше втренчено съдържанието на пликчето.
Мики се изправи. Ема също.
— Решихме, че може би ще искаш да им направиш ДНК тест или нещо такова — каза Мики.
Глава 25
Вече сме вътре в къщата.
Само двамата сме, Дебелия Ганди и moi. Зора пази пред вратата. Спътниците на Дебелия Ганди — двама от мъжете, които Майрън беше описал като „геймъри“, след като го беше посетил, и още един младеж, за когото е напълно възможно да е непълнолетен — са при него на двора.
— Приятелят ти Зоро — започва Дебелия Ганди.
— Зора.
— Моля?
— Името му е Зора, не Зоро.
— Не исках да го обидя.
Не отговарям нищо. Просто го гледам.
— Направих чай — казва Дебелия Ганди.
Не докосвам чашата си. Вместо това се замислям за младежа — онзи, който може би е непълнолетен. Във филмите лошите често казват как това е „просто бизнес“. Аз обаче почти никога не им вярвам. Без значение дали е добър, или лош, човек се стреми към онова, което го интересува. Повечето наркопласьори например употребяват стоката си. Хората от порноиндустрията, с които съм имал възможност да се запозная, са пристрастни към дейностите в тази сфера. Онези, които се занимават със силов рекет, рядко изпитват отвращение при гледката на нечие страдание или кръв. Всъщност почти винаги изпитват удоволствие.
Между другото, осъзнавам как всичко това важи и за мен, разбира се — без капчица ирония.
Какво целя да кажа? Дебелия Ганди може да разправя колкото си иска, че за него всичко това е просто бизнес и печалба, но аз не съм сигурен, че му вярвам. Чудя се дали зад дейността, с която е избрал да се занимава, се крие някакъв личен и не особено приятен мотив.
Чудя се дали не трябва да направя нещо по въпроса.
— Не мога да ти дам братовчед ти — казва Дебелия Ганди, — защото той не е при мен.
— Колко жалко — казвам.
Той не ме поглежда в очите. Това е добре. Страхува се от Зора. Страхува се от мен. Както сам каза, не иска да прекара остатъка от живота си, като постоянно се озърта наоколо. Точно затова вярвам в мащабното и прекомерно отмъщение. Това кара следващият враг да се замисли, преди да действа.
— Къде е той? — питам.
— Не знам. Никога не е бил при мен.
— Но Патрик Мур беше.
— Така е, да. Но не поради причината, която си мислиш.
Той се навежда напред и взима своята чаша чай.
Питам: