— Колко дълго беше твой служител Патрик Мур?
— Работата е там — казва той и отпива от чашата си, — че никога не е бил.
Кръстосвам крак върху крак.
— Поясни, моля.
— Ти уби моите хора — казва той. — Трима от тях.
— Все още ли очакваш самопризнание?
— Не, разказвам ти какво се случи. Започвам от самото начало.
Аз се облягам назад и го подканям с жест да продължи. Дебелия Ганди не ползва деликатната дръжка на чашата за чай. Вместо това нежно обгръща чашата с ръце, сякаш е ранена птичка, която има нужда от закрила.
— Така и не попита моите хора защо са отишли при Патрик Мур, нали?
— Нямаше време за това — казвам.
— Може би. А може би си действал прибързано.
— Или пък те.
— Така да бъде, приятелю. Така да бъде. Но да не се отклоняваме. Ще ти разкажа какво се случи. После ти прецени как да постъпим, става ли?
Кимвам.
— Значи, това хлапе, Патрик Мур, се появява на моя територия. Разбираш от тези неща, нали, господин Локуд? Териториални вражди?
— Продължавай.
— И значи, моите хора разбират за това. Възможно е да имаш право. Може и да са действали грубичко; не знам. Не съм бил там. Но това им е работата. Научил съм, че на улицата понякога е по-добре да действаш грубичко. Прибързано.
Долавям ехото на собствените си оправдания за поведението ми. Не се трогвам ни най-малко.
— Значи, те приклещват Патрик Мур. Предполагам, че са сметнали за нужно да го използват като пример какво се случва с такива като него. Тогава се появяваш ти. Реагираш като човек, който иска да го защити. Но кажи ми, господин Локуд, какво направи тогава Патрик Мур?
— Избяга — казвам.
— Именно, приятелю мой. Избягал е. Всички са избягали. Включително и Гарт.
— Гарт?
— Младежът с нашийника.
— Аха — казвам.
— Естествено, Гарт е разказал какво се е случило. Информацията стигна до мен. Аз му се обадих. Той ми обясни как новото хлапе се е появило на наша територия и как някакъв хилав господин е ликвидирал хората ми.
Аз вдигам вежда.
— Хилав господин?
— Негови думи, не мои.
Усмихвам се. Знам, че това не е вярно, но не обръщам внимание.
— Продължавай.
— Ами, можеш да си представиш, господин Локуд, какво си помислих. Трима от моите мъже са накълцани заради нещо, което прилича на дребна териториална вражда. Не знам как стоят нещата в Америка, но тук това не се случва просто така. Стигнах до извода, че някой — ти, сър — си решил да ми обявиш война. Стигнах до извода, че появата на този младеж, Патрик Мур, както се оказа впоследствие, е била част от капана — че той работи за теб и че ти целиш да изпробваш възможностите и решителността ми. Разбираш ли?
— Да.
— Честно казано, аз не разбирах напълно. Тези улици не са чак толкова доходоносни. Поне не и когато става дума за тази конкретна търговия. Затова започнах да търся онова момче, което беше избягало. Патрик. Гарт каза, че го е чул да произнася няколко думи, и е звучал като американец. Това ме обърка още повече. Каква причина можеше да има някакви американци да поискат да ми отнемат територията? Но така или иначе, аз се заех да го издирвам.
Той оставя чашата си с чай.
— Може ли да проявя известна нескромност?
— Моля.
— Аз, общо взето, съм господарят на улиците на Лондон. Поне що се отнася до този конкретен пазар. Знам хотелите. Знам бордеите. Знам приютите и гарите на железопътния и обществения транспорт, в които се крият младежите. Знам парковете, алеите и тъмните ъгълчета. Никой не може да открие един изчезнал тийнейджър по-лесно от мен. Моите служители могат да претърсят района много по-добре от всяко звено на силите на реда.
Той отпива още една глътка от чая си, млясва с устни и поставя чашата обратно на масата.
— Така че обявих тревога, господин Локуд. И на моите хора не им отне дълго да открият момчето. Опитвал се е да се регистрира в някакъв малък хотел и е искал да плати в брой. После изпратих няколко от по-възрастните си служители — вероятно са ти направили впечатление със своите камуфлажни панталони — да го заловят. Така и сториха. И го доведоха при мен в игралната зала.
Той отново отпива от чая си.
— Патрик е бил сам, когато си го открил? — питам.
— Да.
Обмислям това.
— Някой от твоите хора познаваше ли го?
— Не.
— Продължавай — казвам.
— Моля те да разбереш, господин Локуд, че към онзи момент аз все още вярвах, че този американец цели да затрудни, а вероятно и да разгроми бизнеса ми.
Кимвам.
— Следователно си се отнесъл с него като с враг.
Усмивката на Дебелия Ганди излъчваше облекчение.