— Да, значи разбираш, нали така?
Не му помагам по никакъв начин.
— После, така да се каже, го разпитах.
— Той ти е казал кой е — обобщавам аз. — Че е бил отвлечен.
— Да.
— Ти какво направи?
— Каквото правя винаги. Да проучвам нещата.
Спомних си какво ми беше казал Майрън за индийския афоризъм на Дебелия Ганди.
— По-добре да знаеш, отколкото да питаш — казвам.
Информацията, че съм запознат с този израз, го кара да се напрегне.
— Ъъ, да.
— Какво откри?
— Историята му се потвърди, което предизвика в мен известно колебание. От една страна, можех да го предам на властите. Можеше дори да стана нещо като герой, задето съм го спасил.
Поклащам глава.
— Но това би привлякло твърде много внимание към теб.
— Именно. Героите винаги си спечелват врагове. Понякога дори в полицията.
— Затова си решил да потърсиш начин да се облагодетелстваш.
— Честно казано, не знаех какво да направя. Не се занимавам с отвличания. Също така исках да разбера по-добре каква е опасността. Все пак трима от мъжете ми бяха мъртви. И признавам пред теб, господин Локуд, че не бях сигурен как точно да постъпя.
Започвам да разбирам.
— И тогава се появява Майрън.
— Да. Той открива Гарт в парка. Карам Гарт да го доведе в игралната зала. Осъзнавам, че това е моят шанс. Мога да спечеля пари. Мога да се отърва от Патрик. Мога да отмъстя за убитите си хора.
— Другото момче, което Майрън е видял в килията — казвам аз. — Предполагам, че е било просто примамка?
— Да, беше просто едно от момчетата на сходна възраст.
— Решил си, че за две момчета можеш да вземеш повече пари, отколкото за едно.
Дебелия Ганди кимва и разперва ръце.
— Останалото го знаеш.
Така е, но имам нужда да съм сигурен.
— И никога не си виждал Рийс Болдуин.
— Не.
— И нямаш представа къде се намира?
— Никаква. А сега следва и предложението ми, в случай че искаш да го чуеш.
Облягам се назад със скръстени крака. Подканвам го с жест да продължи.
— Ти забравяш за мен. Аз забравям за теб. Продължавам да живея живота си. С изключение на едно. Разполагам с всички тези ресурси на улицата. Разполагам с контакти. Използвам ги. По същия начин, по който намерих Патрик Мур, се опитвам да намеря и Рийс Болдуин, ако може да бъде намерен.
Обмислям това. Звучи като честна сделка. Казвам му го. Това го изпълва с облекчение. Имаме сделка. Засега.
— Още един въпрос — казвам.
Той чака.
— Каза „ако може да бъде намерен“.
Лицето му леко помръква.
— Предполагам — продължавам, — че си попитал Патрик Мур за местоположението на Рийс Болдуин.
Той лекичко трепва.
— Не ме интересуваше особено — отговаря той.
— Но си го попитал.
— Попитах го, да.
— Той какво каза?
Дебелия Ганди ме поглежда право в очите.
— Каза, че Рийс е мъртъв.
Глава 26
Общежитията „Морнингсайд“ към Колумбийския университет представляват един смайващо живописен правоъгълник, сгушен между „Бродуей“ на запад, авеню „Амстердам“ на изток, 116-а улица на юг и 120-а улица на север. Входът е по „Колидж Уок“ от 116-а улица, откъдето ненадейно, като през гардероба от Нарния, човек се телепортира от застаряващия град, от Манхатън в най-градската му част, право сред тази идилия в зелено и керемидено, сред куполи и бръшлян. Тук човек се чувства защитен и откъснат от реалността — и може би за четирите години, които ще прекара тук, преди да се дипломира, човек би трябвало да се чувства точно така.
Есперанца се беше свързала с администрацията на общежитията и беше научила, че Франческа Мур живее в апартамент за шестима в сградата „Ръгълс Хол“. Часът беше седем сутринта. Наоколо цареше почти пълна тишина. За да влезеш в сградата, беше необходима студентска карта, затова Майрън зачака до вратата. С цел да се слее с обстановката, Майрън си беше сложил бейзболна шапка и носеше празна кутия за пица.
Майрън Болитар, Повелителят на дегизировката.
Когато едно момче най-сетне се показа от входа, Майрън грабна вратата, преди да се затвори. Момчето, вероятно свикнало разни доставчици да влизат и излизат по всяко време на денонощието, не каза нищо.
Майрън Болитар, Повелителят на дегизировката, беше вътре.
По коридорите цареше свръхестествена тишина. Майрън се отправи към втория етаж и откри вратата на стая 217. Беше дошъл толкова рано, защото беше преценил, че Франческа, както всеки студент, все още спи и следователно щеше да бъде тук, а може би дори още леко замаяна. Това можеше да се окаже от полза. Да я хване неподготвена. Да, сигурно щеше малко да наруши спокойствието на съквартирантите й, но той реши, че подобни косвени щети са в рамките на допустимото.