Майрън не знаеше какво точно се надява да открие, но безцелното лутане беше голяма част от неговите така наречени детективски умения. Номерът не е да претърсваш щателно купата, за да намериш иглата, а наслуки да скачаш из различни купи, да вършееш гол и бос из тях и да се надяваш да се натъкнеш на някоя, ох, игла.
Майрън почука на вратата. Нищо. Почука малко по-силно. Още нищо. Той отпусна ръка на дръжката и леко я завъртя. Вратата беше отключена. Замисли се дали просто да не влезе, но не — непознат възрастен мъж влиза в стая в студентско общежитие? Не беше много умно. Когато почука отново, вратата най-сетне се отвори.
— Господин Болитар?
Не беше Франческа Мур. Беше Кларк Болдуин.
— Здрасти, Кларк.
Кларк беше облечен с тениска, с няколко номера по-голяма от необходимото, и карирани боксерки, за които дори бащата на Майрън би преценил, че са ретро. Лицето му беше бледо, а очите му червени.
— Какво правите тук? — попита той Майрън.
— Бих могъл да ти задам същия въпрос.
— Ъъ, аз следвам тук. Живея тук.
— О — каза Майрън. — Двамата с Франческа сте съквартиранти?
— Ами, да.
— Не знаех.
— Нямаше причина да знаете — каза Кларк.
Напълно вярно.
— Шестима сме — продължи Кларк, сякаш искаше да поясни или да се ориентира в обстановката. — Три момчета и три момичета. Двайсет и първи век. Смесени общежития, смесени стаи, тоалетни за транссексуални, имаме си всичко.
— Може ли да вляза? — попита Майрън.
Зад гърба му се чу мъжки глас:
— Какво става, Кларк?
— Продължавай да спиш, Мат — каза Кларк. — Всичко е наред.
Кларк се измъкна навън в коридора и затвори вратата зад себе си.
— Защо сте тук?
— Дойдох да говоря с Франческа — каза Майрън.
Нещо се стрелна по лицето му.
— За какво?
— За изпита по икономика — каза Майрън. — Чух, че ще е просто кошмарен.
Кларк се намръщи.
— Трябва ли да се засмея?
— Е, признавам си, че не е от най-добрите ми шеги, но…
— Майка ми каза, че вие и братовчед ми Уин се опитвате да откриете Рийс.
Майрън кимна.
— Така е.
— Но Франческа не знае нищо.
Майрън му спести цялата метафора с вършеенето из купа сено.
— Може би знае повече, отколкото си мисли, че знае.
Кларк поклати глава.
— Щеше да ми е казала.
Не бързай, помисли си Майрън. Ако стоиш пред купа сено, повършей малко из нея, преди да търсиш друга. Или нещо такова. Накратко, прояви още малко търпение с Кларк.
— Вие двамата сигурно сте доста близки — каза Майрън.
— Франческа е най-добрата ми приятелка.
— Израснали сте заедно?
— Да. Но ни свързва много повече от това.
Една врата надолу по коридора се отвори. Някакво момче се препъна, докато излизаше от нея, точно както само един студент в ранна сутрин може да го направи.
— Единствено тя ме разбираше — продължи Кларк. — Знаете ли какво имам предвид?
Майрън знаеше, но каза:
— Представи си, че не знам.
— Бяхме просто деца. Бяхме едва в пети клас.
— Помня. В класа на господин Хиксън.
— Диксън.
— Вярно, извинявай. Диксън. Продължавай.
Кларк преглътна и потърка брадичката си.
— И така, бяхме просто малки деца. Да, двамата с Франческа бяхме приятели, но не е като да сме прекарвали много време заедно. Нали знаете как е в тази възраст?
Майрън кимна.
— Момчетата са с момчетата, момичетата с момичетата.
— Да. Но после всичко… имам предвид, че малките братчета и на двама ни — Кларк щракна с пръсти — изчезнаха. Просто така. Можете ли да си представите как ни се отрази това?
Майрън не беше сигурен дали въпросът е риторичен, или не. В коридора се носеше спарената воня на разлята бира и студентски тревоги. На стената имаше табло, отрупано с листовки и обяви за срещите на всевъзможни групи и клубове — всичко от бадминтон до екзотични танци, от теория на феминизма до ансамбъл от флейти. Имаше клубове, чиито имена Майрън не разбираше, като „Оркeзис“, „Гайа“ и „Таал“, а и какво точно представляваше „Танцова трупа Пепелянка“?
— Първоначално, когато брат ти изчезне, си стоиш вкъщи и не ходиш на училище — каза Кларк някак отнесено. — Вече не помня колко дълго. Седмица ли беше, един месец? Не помня. Но в някакъв момент трябва да се върнеш и когато го направиш, всички те гледат, все едно си някакво извънземно. Приятелите ти. Учителите ти. Всички. А след училище се прибираш вкъщи и там е още по-ужасно. Родителите ти са на ръба. И са като вкопчени в теб, защото вече се страхуват да не загубят и другото си дете. Затова се прибираш вкъщи и се опитваш да избягаш в стаята си, но когато правиш това, минаваш точно покрай стаята му. Всеки ден. Продължаваш да живееш — и въпреки това никога не можеш наистина да продължиш. Опитваш да се измъкнеш от сенките, но в един момент виждаш тъжното лице на майка си и това отново те събаря на земята.