Кларк сведе глава.
А междувременно, помисли си Майрън, си просто дете.
Майрън не беше сигурен дали това беше най-правилното нещо, което можеше да направи, но в крайна сметка отпусна ръка на рамото на момчето.
— Благодаря ти — каза Майрън.
— За какво?
— Че сподели това с мен. Трябва да е било кошмарно.
— Беше — каза Кларк, — но не това искам да изтъкна. Тя ми помогна.
— Франческа.
Кларк кимна.
— Имах си някой, който не просто казваше, че разбира. Имах си някой, който разбираше напълно.
— Защото тя е преживявала същото.
— Точно така.
— И — каза Майрън — обратното. Тя също си е имала някого.
— Да, предполагам. Разбирате ме, нали?
Приятелство, споено от страданието — може би най-стабилното приятелство от всички.
— Разбира се.
— Първо на Франческа казах за сексуалната си ориентация — още преди да споделя с родителите си, — но тя, разбира се, вече знаеше. Можехме да си говорим за всичко.
— Имал си късмет, че е била до теб.
— Не можете да си представите, господин Болитар.
Майрън изчака, преди да зададе следващия си въпрос.
— А сега, когато нейният брат отново си е вкъщи?
Кларк не каза нищо.
— Сега, когато нейният брат отново си е вкъщи, а твоят не — продължи Майрън. — Отношенията ви промениха ли се?
Той каза с тих глас:
— Франческа я няма.
— Къде е?
— Вкъщи си е, предполагам.
— Мислех, че снощи си я докарал до тук.
— Кой ви каза това? — почти рязко попита той.
После добави:
— Да, вярно. Племенникът ви. Той беше в къщата.
Майрън не каза нищо.
— Вижте, имаше купон в едно от общежитията. Знам, че това звучи глупаво, като се има предвид, че брат й отново е вкъщи. Напоследък тя се чувстваше доста объркана. Напрегната. В смисъл, не ме разбирайте погрешно, тя е в пълен възторг. Не смееше дори за миг да се отдели от Патрик. Поне първоначално. Но може би сега започва да й идва в повече, разбирате ли какво искам да кажа?
— Разбира се — каза Майрън. — Това е напълно естествено.
— И така, тя ми написа съобщение да отида да я взема.
— И ти си я докарал тук?
— Да. Отидохме на купона. Беше лудница, но нищо, което да не сме виждали и преди. И двамата пихме. Може би малко повечко, не знам. Както и да е, в един момент тя започна да откача.
— В какъв смисъл да откача?
— Започна да плаче. Попитах я какво не е наред, но тя просто поклати глава. Опитах се да я успокоя. Заведох я навън, не знам, да глътне малко свеж въздух. Вместо това, тя се разплака още повече.
— Каза ли нещо?
— Само повтаряше през сълзи, че не било правилно, че не било честно.
— Кое не е честно?
Кларк сви рамене.
— Че нейният брат се е върнал, а моят не.
Мълчание. После:
— Ти какво каза?
— Казах й, че се радвам за нея. Казах й, че завръщането на Патрик у дома е добра новина и че все още можем да открием и моя брат. Но тя просто продължи да плаче. После каза, че трябва да отиде да види брат си. Сякаш просто за да се увери, че той е добре. За да се убеди, че всичко това не е просто някакъв сън. Аз я разбирам, а вие?
— Напълно.
— Преди постоянно сънувах подобни сънища. Как Рийс си е вкъщи, сякаш никога не е изчезвал. Затова й казах, че ще я закарам, но в същия момент пред къщата спря една кола на „Убър“. Тя се качи и каза, че скоро ще ми се обади.
— Направи ли го?
— Не. Но това беше само преди няколко часа. Уверявам ви, господин Болитар. Тя не знае нищо.
Нямаше смисъл да отива до дома на семейство Мур и да разпитва Франческа. Нанси или Хънтър просто щяха да му забранят. Освен това Майрън имаше други планове.
Когато спря колата, баща му го чакаше на моравата. Двамата отидоха да закусят в „Епес Есен“, деликатесен магазин и ресторант с „автентична еврейска кухня“ (според брошурата), който се намираше в другия край на града. Майрън и баща му си поръчаха едно и също — прочутия сандвич „Слопи Джо“. Много хора си мислят, че „Слопи Джо“ са онези сандвичи от училищната лавка, натъпкани с мляно месо и доматен сос. В „Епес Есен“ приготвят автентичен „Слопи Джо“ — огромен сандвич с ръжен хляб на три пласта, с руски сос, зелева салата с майонеза и поне три вида месо — в случая пуешко, пастърма и осолено говеждо.