— Помагате на околните да бъдат по-добри.
Майрън не каза нищо. Лицето на племенника му изглеждаше по онзи начин, който Майрън познаваше толкова добре. В това да си на игрището има нещо дзен, едно затишие пред буря, една яснота, една съсредоточеност, сякаш можеш да забавиш времето. В този момент Майрън видя как Мики стрелва поглед наляво. После спря за секунда. Майрън проследи погледа на Мики, за да види какво беше предизвикало тази реакция у него.
Ема беше влязла в салона.
Тя присви очи и огледа скамейките. Майрън й помаха. Тя кимна в знак, че го е видяла, и тръгна към него. Майрън се изправи и тръгна към нея. Когато се срещнаха, той я попита:
— Какво има?
— Нещо за Патрик — каза тя. — По-добре ела с мен.
Ема не го заведе далече — просто отидоха в кабинета на домакина, в основната сграда на гимназията. Тя отвори вратата и я задържа, за да влезе Майрън. Той прекрачи прага на стаята и разпозна хлапето зад бюрото.
— Здравейте, господин Болитар!
Наричаха го Спун, „Лъжичката“. Мики му беше измислил този прякор, въпреки че Майрън не беше сигурен каква точно е причината. Бащата на Спун беше домакинът на гимназията, което обясняваше достъпа на Спун до това помещение. Кабинетът беше малък, подреден и пълен с идеално поддържани растения.
— Нали ти казах да ме наричаш Майрън?
Хлапето се завъртя заедно със стола си, така че да гледа към Майрън. В джобчето на ризата си не носеше предпазител за химикалки, но изглеждаше като хлапе, което би трябвало да го прави. Спун бутна очилата си в стил Хари Потър с един пръст нагоре по носа си.
После дяволито се усмихна на Майрън.
— Знаеш ли онези лепенки, дето ги слагат на плодовете в супермаркета?
Ема въздъхна.
— Не сега, Спун.
— Знам ги, разбира се — каза Майрън.
— Отлепваш ли ги от кората, преди да изядеш плода?
— Да.
— Знаеш ли — продължи Спун, — че тези лепенки могат да се ядат?
— Не знаех.
— Ако не искаш, не е нужно да ги отлепваш. Дори лепилото се яде.
— Благодаря за информацията. Затова ли трябваше да дойда?
— Не, разбира се — каза Спун. — Трябваше да дойдеш, защото мисля, че Патрик Мур всеки момент ще излезе от дома си.
Майрън се приближи до бюрото.
— Кое те кара да мислиш така?
— Преди малко приключи да разговаря с някого през лаптопа си по „Скайп“.
Спун се облегна назад в стола си.
— Знаеш ли, че централата на компанията „Скайп“ се намира в Люксембург, Майрън?
Ема завъртя очи към тавана.
— С кого говори Патрик по „Скайп“? — попита Майрън.
— Това не знам.
— За какво си говориха?
— Това също не знам. Програмата, която моята прекрасна сътрудничка — той посочи към Ема, която изглеждаше така, сякаш иска да го изрита — инсталира на компютъра му, може единствено да отразява написаното на клавиатурата. Може да записва — или да регистрира, ако предпочиташ, — когато някой започне да натиска копчетата на клавиатурата. Затова успях да видя, че Патрик Мур е влязъл в „Скайп“. Но не успях, разбира се, да чуя какво са си говорили.
— Тогава защо мислиш, че скоро ще излезе от къщата си? — попита Майрън.
— Проста дедукция, приятелю мой. Веднага щом приключи с разговора, Патрик Мур — или човекът, който използва неговия компютър — посети уебсайта на автогарата в Ню Джързи. Доколкото успях да разбера, той проверяваше разписанието на автобусите, които пътуват за Ню Йорк.
Майрън погледна часовника си.
— Преди колко време се случи това?
Спун погледна сложния часовник на китката си.
— Преди четиринайсет минути и единайсет, дванайсет, тринайсет секунди.
Глава 27
По причини, които Майрън никога не успя да проумее, Голямата Синди беше изключително добра в това да следи хората. Може би защото беше толкова очевидна, защото с външния си вид така се натрапваше, че човек никога не я забелязваше наистина, нито пък подозираше, че тази жена, облечена с прилепнал лилав костюм на Батгърл, е възможно да го следи. Костюмът й, който донякъде приличаше на уголемен вариант на онзи, с който Ивон Крейг беше участвала в стария телевизионен сериал „Батман“, беше толкова впит в тялото й, че по-скоро приличаше на обвивка на наденица.
Точно днес обаче нейният тоалет се сливаше с обстановката — по един доста специфичен начин. Майрън забеляза Голямата Синди в мига, в който пристигна на Таймс Скуеър. И така: припомни си всяко клише, което си чувал за Таймс Скуеър, събери ги на едно място, подреди ги клише върху клише — за талазите от човешки тела, за безбройните автомобили и свръхогромните билбордове, за оживелите екрани и неоновите светлини. После вземи всичко, което си представяш към този момент, и го умножи по десет.