— Виж какво пише там: „Добре дошли в света на необикновеното“. Има ли някой по-подходящ от мен, който да влезе вътре?
Трудно беше да се спори с това.
— Ти чакай на изхода — каза тя. — Ще ти пиша какво става.
Майрън стоя на улицата около час, като наблюдаваше минувачите. Обичаше да наблюдава минувачите. Великолепните гледки на залези, вода и зеленина са прекрасни, мислеше си той, но след известно време се превръщат в нещо, на което почти не обръщаш внимание. Но ако застанеш някъде, където можеш да наблюдаваш как хората минават покрай теб — хора от всяка раса, пол, размер, форма, религия, език и каквото се сетиш още, — това никога няма да ти омръзне. Всеки човек е цяла вселена — един цял живот, мечта, тъга, радост, изненада, прозрение, история с начало, среда и край — дори само когато минава покрай теб на улицата.
Телефонът му избръмча, когато пристигна съобщението от Голямата Синди: „СЕГА ИЗЛИЗАТ“.
Голямата Синди винаги пишеше с големи букви.
Патрик излезе с наведена глава. Тийнейджърката беше до него. Голямата Синди се показа зад тях.
Тийнейджърката леко целуна Патрик по бузата. После Патрик тръгна на запад, за да излезе от Таймс Скуеър. Момичето тръгна на изток. Разделяха се. Голямата Синди погледна Майрън за инструкции. Майрън посочи към Патрик. Голямата Синди кимна и тръгна след него. Майрън се сля с човешкия поток и тръгна след момичето.
Тя зави наляво и тръгна нагоре по Седмо Авеню. Майрън я последва. Тя стигна чак до 59-а улица и зави надясно, по авеню „Сентръл Парк“. Подминаха хотел „Плаза“ и завиха на север по Пето Авеню. Тийнейджърката крачеше равномерно и уверено, без никакво колебание. Майрън заключи, че е минавала по този път и преди, така че вероятно живее в Ню Йорк.
Майрън Болитар, Повелителят на умозаключенията. Моля, не го съдете заради дарбите му.
Момичето зави на изток по 61-ва улица. Когато прекоси Парк Авеню, Майрън я видя да бърка в чантата си и да изважда ключовете си. Къщата пред нея имаше ограда от ковано желязо. Тя си отключи. После слезе по две стъпала и изчезна навътре.
Къща до Парк Авеню, замисли се Майрън. Момичето сигурно идваше от заможно семейство.
Ето го отново: Майрън Болитар, Повелителят на умозаключенията. Нима няма да кърви, ако го раниш?
Той постоя отвън и обмисли следващия си ход. Първо писа на Голямата Синди. „Нещо ново?“
Голямата Синди: „ПАТРИК СЕ КАЧИ НА АВТОБУСА. ПРЕДПОЛАГАМ, ЧЕ СЕ ПРИБИРА ВКЪЩИ“.
Майрън: „Остави на мен да бъда Повелителя на умозаключенията, ако обичаш“.
Голямата Синди: „МОЛЯ?“.
Майрън: „Няма значение“.
Той впери поглед във вратата — с надеждата, че ще се отвори и ще може да…
Ще може да… какво?
Да се приближи до тийнейджърката, както си върви по улицата, и да я попита какви са отношенията й с момчето, с което преди малко е посетила увеселителния музей на Рипли? Майрън не беше полицай. Не можеше да се легитимира по абсолютно никакъв начин. Щеше просто да бъде съмнителен мъж на средна възраст, който иска да разговаря с едно младо момиче. Не знаеше името й. Не знаеше нищо за нея.
Не, точно сега, това би бил грешен ход.
Той взе телефона си и се обади на Есперанца.
— Какво става?
— Имам адрес до Парк Авеню.
— Ами, браво на теб. Аз живея в едностаен в Хобоукън.
— Забавна си — каза Майрън.
— Да, нали? Кажи ми адреса.
Майрън й го каза.
— Проследих една тийнейджърка дотук.
— Не си ли сгоден?
— Ха-ха. Срещна се с Патрик. Трябва да разбера коя е.
— Заемам се.
Когато приключи разговора, телефонът му иззвъня. На екрана видя изписано името на Териса.
Той отговори на обаждането с думите:
— Здрасти, красавице.
— Господи, колко те бива в свалките.
— Нали?
— Не — каза Териса. — Всъщност мисля, че си толкова дяволски секси точно защото изобщо не те бива. Познай какво стана?
Майрън тръгна в обратната посока. Беше оставил колата си на един претъпкан паркинг до Таймс Скуеър.
— Какво?
— От телевизионната компания ме върнаха вкъщи с частния им самолет.
— Еха, голямата работа.
— Току-що кацнах на „Титърбъро“.
— Дадоха ли ти работата? — попита той.
— Скоро ще ми кажат.
Майрън спря на ъгъла. Дали да отиде пеша до колата си, или да си хване такси?
— Това означава ли, че отиваш към апартамента?
— Да.
— Прави ли ти се нещо мръснишко? — попита той.
— Еха, връщам си думите назад. Страшно те бива в свалките.
— Това „да“ ли е?
— Това е едно много твърдо „да“.
— Няма как да ме видиш — каза Майрън, — но вече тичам към колата.