— По-бързо — каза тя, преди да затвори.
Майрън спря колата си в подземния гараж зад жилищната сграда „Дакота“. Когато започна да се изкачва по тъмната рампа, се появиха трима мъже. Той разпозна средния. Беше бащата на Рийс, Чик Болдуин. Другите двама бяха здравеняци, облечени с джинси и карирани бархетни ризи. Бяха едри и се опитваха да изглеждат още по-едри. Единият носеше бейзболна бухалка.
— Казах ти да не се занимаваш повече с това — каза Чик.
Майрън въздъхна.
— Ти сериозно ли?
— Предупредих те, че трябва да забравиш за онези съобщения, нали така?
— Така.
— Е?
— А аз не те послушах — каза Майрън. — Може ли да приключваме по-бързо с това? Имам планове, така да се каже. Големи планове.
Чик приглади косата си с ръка.
— Ти какво, да не си мислеше, че се шегувам?
— Не знам, Чик, и наистина не ме интересува. Какво точно мислиш да направиш сега?
Майрън посочи двамата мъже с карирани ризи.
— Предполага се, че тези двете маймуни са тук, за да ме натупат ли?
— Ти на кого викаш „маймуна“? — попита маймуната с бухалката.
— Ми да — обади се маймуната без бухалка. — Ти си маймуната, не ние.
Майрън се опита да сдържи въздишката си.
— Господа, виждате ли онова нещо там горе?
Той посочи над главите им. Когато двете маймуни погледнаха нагоре, Майрън изрита онзи с бухалката в топките и грабна бухалката от ръцете му, преди въпросната маймуна да се превие на две като сгъваем стол. Майрън погледна маймуната без бухалка. Маймуната без бухалка си каза, че може би моментът е подходящ да се оттегли, и го направи с охота.
Майрън погледна Чик.
— Не беше нужно да го правиш — каза Чик.
— А ти защо ги доведе?
— Мисля, че за да ти привлека вниманието.
— Вниманието ми е привлечено.
Чик се приближи до маймуната, която някога носеше бухалка, и се наведе да му помогне.
— Приличаш на смахнатия братовчед на Брук — повече, отколкото подозирах.
— Чик?
— Какво?
— Тръгнал съм към едно много специално място — каза Майрън. — Гарантирам ти, че ако не се разкараш от пътя ми, без никакво колебание ще те фрасна с тази бухалка.
— Просто се махни — каза Чик.
Майрън се загледа в лицето му за момент и осъзна нещо.
— Ядосан си, защото говорих с Нанси Мур за съобщенията между вас двамата.
— Нали ти казах да не го правиш? Направо ти се примолих.
— Не е в това въпросът, Чик.
— А в кое е въпросът?
— Че има само един начин, по който може да си научил това. Нанси Мур ти е казала.
Майрън Болитар, Повелителят на умозаключенията, отново беше ударил право в целта.
Чик не каза нищо. Майрън се приближи до него и помогна на бившия притежател на бухалката да се изправи. После му каза да се разкара. Той се подчини, макар и с леко накуцване. Майрън отново насочи вниманието си към Чик.
— А това означава — Майрън беше в стихията си, — че двамата разговаряте за въпросните съобщения. Което на свой ред означава, че между вас двамата наистина се е случило нещо важно.
Чик звучеше толкова паднал духом, сякаш наблизо наистина беше паднал някой дух.
— Трябва да спреш да се ровиш в това, Майрън. Умолявам те.
— Дори ако това ще ми помогне да открия сина ти?
— Няма да помогне. Ако мислех, че може да има нещо общо с намирането на Рийс, аз самият щях да раздухам всичко това. Но няма. Защо не можеш да ми повярваш?
— Защото си твърде навътре в нещата. Не си обективен.
Чик затвори очи.
— Няма да се откажеш, нали?
— Не, няма. И ако имаш нужда от някакъв стимул, нека ти го дам — Чик, ако ти не ми разкажеш всичко за съобщенията, ще попитам Брук какво знае за тях.
Лицето на Чик се изкриви, сякаш думите се бяха събрали в юмрук, който всеки момент щеше да се стовари върху него.
— Първо трябва да разбереш нещо.
— Нищо не трябва да разбирам, но кажи.
— Аз обичам Брук. Винаги съм я обичал. Животът ни не е перфектен. Знам, че онзи ненормалник Уин…
— Чик?
— Какво?
— Престани да обиждаш моя приятел, става ли?
Чик кимна.
— Да, добре. Уин ме мрази. Мисли си, че не съм достатъчно добър.
Майрън погледна часовника си. Териса вероятно вече беше пристигнала в апартамента.
— Това вече ми го каза.
— Не съвсем — каза той.
Чик отново го изгледа със своя паднал духом поглед.
— Трябва да разбереш колко много обичам съпругата и семейството си. Не съм перфектният мъж. Правил съм някои наистина съмнителни неща. Онова, в което се съдържа човещината ми — единственото, което наистина има значение, — е любовта към семейството ми. Към Брук. Към Кларк.