Стигнаха дотам, откъдето бяха започнали: „Дали да кажем на Брук какво е казал Дебелия Ганди?“.
Уин обмисли въпроса.
— Ти прецени.
Това изненада Майрън.
— Аз?
— Да.
— Не разбирам защо.
— Просто е. — Уин остави чашата и събра върховете на пръстите си. — Ти си по-добър в тези неща от мен.
— Не, не съм.
— Недей да скромничиш. Ти си по-обективен. Имаш по-разумна преценка. Наречи ме твоят силов партньор, ако щеш. Двамата с теб сме екип, но в името на започнатата метафора, нека да кажем, че ти си капитанът на отбора. Случвало се е аз да сгреша.
— Аз също.
Уин поклати глава.
— Не беше нужно да убивам онези трима мъже, още на първия ден. Можех да ги оставя живи. Можех да им предложа пари, за да се разкарат. Истината е, че съм достатъчно обективен, за да знам, че не мога да бъда обективен. Видя ли изражението на Брук?
Майрън кимна.
— Знаеш — каза Уин, — че има много малко хора, за които ме е грижа.
Майрън не отговори.
— Знаеш, че когато ме е грижа, загрижеността ми е толкова свирепа, че невинаги съумявам да запазя трезва преценка. В миналото сме постигали успехи, когато ти си взимал решенията.
— Също така и сме се проваляли — каза Майрън. — Загубихме доста хора.
— Така е — каза Уин, — но победите са повече от загубите.
Уин зачака Майрън да продължи.
— Брук би искала да знае — каза Майрън. — Трябва да й кажем.
— Добре, нека.
— Но първо — каза Майрън, — да разпитаме Патрик на базата на всичко, което знаем до момента.
Човек не може да постигне нищо по телефона, затова Майрън и Уин се качиха на колата и отидоха до дома на семейство Мур в Ню Джързи. Позвъниха на вратата, но никой не отвори. Майрън надникна през прозореца на гаража. Вътре нямаше автомобил. Уин забеляза на двора табелата „ПРОДАВА СЕ“.
— Видя ли? — попита Уин.
Майрън кимна.
— Местят се в Пенсилвания, за да бъдат по-близо до Хънтър.
— Имаш ли неговия адрес?
— Да.
Майрън извади мобилния си телефон и включи картата.
— Според това приложение може да сме там след час и петнайсет минути.
— Може би — каза Уин — трябва аз да шофирам.
След по-малко от един час те стигнаха до един черен път навътре в гората. Преминаването беше ограничено с верига. На една ръждясала табела пишеше: „ЕЗЕРО ЧАРМЕЙН — ЧАСТНА СОБСТВЕНОСТ“.
Майрън слезе от колата. В единия край на веригата имаше катинар. Майрън го изрита с пета. Катинарът се счупи. Веригата се свлече на земята.
— Влизаме неправомерно — каза Майрън.
— Да поживеем на ръба, стари приятелю. Там се случват най-хубавите неща.
Докато се придвижваха с колата нагоре по черния път, пред тях се разкри езерото Чармейн в цялото си великолепие. Слънцето проблясваше на водната повърхност. Майрън погледна приложението за навигация. Казваше им, че трябва да заобиколят от другата страна на езерото. Те свиха вляво и минаха покрай дървена колиба, която сякаш беше излязла от някой стар филм. Пред нея беше паркиран автомобил, с регистрационен номер от щата Мериленд. На кея стоеше един мъж на годините на Майрън, който бавно и грациозно описа дъга с въдицата си над водата. После я подаде на едно момченце и обви с ръка кръста на една жена. Тримата стояха там, в пълна семейна идилия, и Майрън се замисли за Териса. Когато чу шума от колата, мъжът на кея се обърна. Жената продължи да гледа момченцето с въдицата. Мъжът присви очи, когато Майрън и Уин минаха покрай тях. Майрън му помаха с ръка, за да му покаже, че не искат да им сторят нищо лошо. Мъжът се поколеба и също им помаха.
Минаха покрай останките от бунгалата на някакъв изоставен лагер или може би курорт, или нещо подобно. Строителна бригада издигаше къща на негово място.
— Новият дом на Нанси Мур? — попита Уин.
— Може би.
Началото на алеята за автомобили, която водеше до къщата на Хънтър Мур, беше блокирано от паркиран пикап.
— Изглежда в момента не приема посетители — каза Уин.
Майрън и Уин спряха колата и слязоха на пътя. Всичко отекваше в тишината — затварянето на вратата, стъпките им по черния път. Майрън беше чел някъде, че един звук никога не заглъхва напълно, че ако извикаш в гора като тази, гласът ти просто ще продължи да отеква и да заглъхва, но никога няма да изчезне напълно. Майрън не знаеше дали това е вярно, или не, но ако беше, то би могъл да си представи, че точно на това място един писък би отеквал твърде дълго време.
— Какво си мислиш? — попита го Уин.
— Как отекват писъците.