Ръката му хвана бутилката, а погледът му остана все така прикован в далечината.
— Не знам. Може би това, така или иначе, щеше да се случи. Но да, с Нанси се разделихме. Постоянното напомняне за случилото се, за ужаса — а този човек, твоят партньор в живота, всеки ден виждаш лицето й, което връща спомена, нали си го представяш?
— Да.
— Напрежението стана непосилно. В смисъл, ако първоначално всичко е вървяло гладко, може би връзката може да преодолее нещо подобно. Но аз не успях да се справя. Избягах. Известно време живях в чужбина. Но не можах да се отърся и да продължа. Ужасът, образите… започнах да пия. Много. После започнах да посещавам срещи на анонимните алкохолици, състоянието ми се подобри, започвах отново да пия и после пак спирах. Постоянно се въртях в кръг. Едно след друго, едно след друго.
Хънтър вдигна бутилката.
— Познай на коя стъпка съм сега?
Мълчание. Майрън го наруши.
— Знаеше ли за съобщенията между съпругата ти и Чик Болдуин?
Мускулите на лицето му се напрегнаха.
— Кога?
Интересен отговор, каза си Майрън. Той погледна Уин. На Уин също му се струваше интересен.
— Има ли значение?
— Не — каза Хънтър. — Не знам, не ме интересува. А и тя не ми е съпруга.
Майрън се обърна към него.
— Говоря за преди. Преди синът ти да изчезне. Нанси и Чик са били на път да станат любовници. Може и да са го направили, не знам.
Хънтър стисна пушката с ръка. Беше все така вперил поглед напред, но ако гледката му носеше и капчица успокоение, то това не личеше от изражението на лицето му.
— Кой го интересува?
— Знаеше ли?
— Не.
Каза го твърде бързо. Майрън погледна Уин. Уин каза:
— Открих Дебелия Ганди.
Това привлече вниманието на Хънтър.
— В затвора ли е?
— Не.
— Не разбирам.
— Той ми каза, че Рийс е мъртъв.
— Боже мой — каза Хънтър, но изненадата в гласа му звучеше престорено. — Той ли го е убил?
— Не. Никога не е виждал Рийс. Твърди, че Патрик му е казал, че Рийс е мъртъв.
— Какво твърди?
Уин сдържа въздишката си.
— Моля те, не ме карай да се повтарям.
Хънтър поклати глава.
— Чакай да видя дали съм разбрал правилно. Онзи побъркан престъпник, който намушка и едва не уби сина ми… — Хънтър погледна Уин, после Майрън и после отново Уин. — Вие вярвате ли му?
— Вярваме му — каза Уин.
— Хънтър — каза Майрън, — не мислиш ли, че Патрик дължи истината на семейство Болдуин?
— Разбира се. Разбира се, че заслужават да знаят истината.
Сега Хънтър изглеждаше вцепенен.
— Ще се опитам да поговоря с Патрик възможно най-скоро. Ще видя какво ще ми каже.
— Хънтър?
Беше Уин.
— Да?
— Преди да си тръгнем, бих искал да използвам тоалетната.
Хънтър му се усмихна.
— Мислиш, че са вътре?
— Няма как да знам — каза Уин. — Така или иначе, се налага да уринирам.
Никой друг освен Уин не беше способен да употреби думата „уринирам“ по един толкова естествен начин, без да се намира в някоя болница.
— Ползвай някое дърво.
— Аз не ползвам дървета, Хънтър.
— Добре.
Докато той се изправяше, Уин грабна пушката от ръцете му — по начин, който напълно отговаряше на старата поговорка за това колко лесно можеш да вземеш бонбон от малко дете.
— Имам разрешително — каза Хънтър. — Мога да ходя на лов за елени в собствения си имот. Напълно законно е.
Уин погледна Майрън.
— Дали е под достойнството ми да отбележа иронията в това, че един лекар прекарва свободното си време, като убива?
— Определено, да — каза Майрън.
— Ха-ха — каза Хънтър, като се запрепъва към къщата. — Хайде. Върви да, ъъ, уринираш и изчезвай оттук.
Глава 30
Когато се върнаха в колата, Майрън попита:
— Как беше уринирането?
— Страшно забавно. Няма ги вътре. Сам е. Засега.
Майрън знаеше, че това е била целта на плана с „уринирането“ на Уин.
— Тогава защо стискаше онази пушка?
— Може би е ловувал. Имотът си е негов. Има това право. Може би му харесва да го прави.
— Да ловува?
— Да. Седи си отвън в прекрасен ден като този, наслаждава се на гледката, пийва си уиски — и в този момент някой елен минава край него и той го отстрелва.
— Звучи като страхотно преживяване.
— Не съди хората — каза Уин.
— Ти не ловуваш.
— Но и не съдя хората. А ти ядеш месо. Носиш кожени дрехи и обувки. Дори веганите убиват животни, макар и наистина съвсем малко, докато орат полята си. Ръцете на никой от нас не са напълно неопетнени.