— Отвлякоха ни от тази кухня — започна Патрик. — Не си спомням много. Но помня това.
Гласът му звучеше сковано и хладно.
— Онези мъже ни натикаха в някакъв микробус.
— Колко мъже? — попита Брук.
— Брук, моля те.
Беше Нанси Мур.
— За пръв път се отпуска да говори. Нека просто го оставим да довърши, може ли?
Брук не отговори. Тя отново насочи вниманието си към Патрик. Патрик беше навел глава.
— Извинявам се — каза тя, твърде учтиво. — Моля, продължавай.
— Натикаха ни в някакъв микробус — повтори той. Почти, каза си Майрън, сякаш някой беше върнал лентата назад. — Движихме се дълго време. Не знам точно колко. Когато пристигнахме, бяхме в някаква ферма. Имаше животни. Крави, прасета, кокошки. Рийс и аз, двамата спяхме в една стая в къщата на фермата.
Патрик спря, но остана с наведена глава. Мълчанието беше задушаващо. Брук искаше да попита нещо, може би един милион неща, но в този миг ситуацията изглеждаше твърде крехка. Никой не помръдна. Никой не проговори. Никой не се осмели да се намеси.
Нанси стисна сина си за ръката. Патрик събра сили и продължи:
— Беше много отдавна. Понякога се чувствам така, сякаш е било сън. Там беше хубаво. Във фермата. Те… те се държаха добре с нас. Играехме си много. Можехме да тичаме наоколо. Даваха ни да храним животните. Не знам колко дълго. Може да са били няколко седмици. Може да сме стояли там няколко месеца. Понякога си мисля, че може би са минали така няколко години. Просто не знам. Двамата с Рийс просто нямаше как да следим колко време е минало.
Патрик отново спря. Майрън отправи поглед зад Патрик, през прозореца, който гледаше към просторния заден двор, отвъд дърветата в края на оградата. Опита се да си го представи, докато Патрик разказваше, как мъжете нахлуват тук, грабват двете момчета, изчезват през двора.
— Тогава един ден — каза Патрик — всичко се промени.
Гласът му беше по-неуверен, думите звучаха странно и накъсано.
— Доведоха някакви мъже — каза Патрик. — Мен… мен ме насилиха.
Брук не беше помръднала, все още не беше променила изражението си, но сякаш думите на Патрик бяха ускорили процесите на стареене. Нищо в Брук не се беше променило и въпреки това Майрън виждаше, че тя е на ръба.
— Рийс… той беше по-силен от мен. По-смел. Опита се да ме спаси. Опита се… той нямаше да им позволи да му сторят това. Той им се опълчи, госпожо Болдуин. Той им се нахвърли. Заби един молив в окото на единия от мъжете. Хубаво го намушка. И…
Патрик все така не можеше да вдигне поглед от масата, но успя леко да вдигне рамене.
— Те го убиха. Застреляха го в главата. Накараха ме да…
Рамото на Патрик започна да трепери. Майрън видя как една сълза капва на масата.
— Накараха ме да отида с тях до някакво дере.
Равният тон вече го нямаше. Патрик говореше напрегнато, накъсано.
— Накараха ме да гледам…
Майка му го погали по рамото.
— Всичко е наред — прошепна тя. — Аз съм до теб.
— Видях как… бях там… те просто… просто захвърлиха тялото му в онази пропаст. Сякаш беше едно нищо. Сякаш Рийс беше едно нищо…
Брук нададе гърлен стон — един звук, какъвто Майрън никога до този момент не беше чувал.
— Толкова съжалявам, госпожо Болдуин.
И тогава и двамата заплакаха.
Когато Нанси набързо накара сина си да тръгне към входната врата, Уин й препречи пътя.
— Трябва да разберем повече — каза Уин.
Патрик хлипаше неутешимо.
— Не днес — каза Нанси и избута Уин от пътя си. — Доктор Стентън ме предупреди, че може да му е твърде трудно. Сега знаете истината. Ужасно, ужасно съжалявам.
Тя бързо излезе навън. Уин направи знак с ръка на Майрън и се приближи до Брук. Майрън бързо последва Нанси и Патрик. Когато и тримата излязоха отвън, Майрън извика:
— От колко време знаеш, Нанси?
Тя се извърна към него.
— Моля?
— От колко време знаеш, че Рийс е мъртъв?
— Какво искаш да… Патрик ми каза едва днес сутринта.
Майрън потърка брадичката си.
— Доста странен момент.
Патрик продължаваше да плаче. Сълзите изглеждаха истински и въпреки това сякаш отново нещо не беше както трябва.
— Какво би трябвало да означава това? — попита Нанси.
— Патрик — каза Майрън, като насочи вниманието си към разстроения тийнейджър, — защо се срещна вчера с Тамрин Роджърс в Ню Йорк?
Отговори му Нанси:
— Как това ти влиза в работата?
— Ти си знаела?
— Имаше нужда да излезе малко — каза Нанси.
— Наистина ли? Значи си знаела?
— Разбира се.
— Тогава защо е отишъл с автобуса? Как така не си го закарала ти?