— Предстои ви много работа по сформирането на легиона ви, Юмрук. По-добре вървете да си починете.
— Благодаря, адюнкта — каза той и стана. Поколеба се за миг, кимна и тръгна към вратата.
— Гамът.
Той се обърна.
— Да?
— Къде е Т’амбър?
— Чака ви в покоите ви, адюнкта.
— Добре. Лека нощ, Юмрук.
— И на вас, адюнкта.
Бяха плиснали солена вода по каменния централен коридор на конюшните, прахта се бе намокрила и мухите се бяха разбръмчали като полудели, а вонята на конска пикня бе станала дваж по-непоносима. Още от прага Стрингс усети смъдене в ноздрите; търсещият му поглед се спря не четиримата, насядали на балите слама в другия край. Подпалвачът на мостове се намръщи, намести торбата на рамото си, влезе и изръмжа:
— Кой беше тоя гений, на който толкова му е липсвала вонята?
Воинът полусети — Корик — изсумтя:
— Лейтенант Ранал. Ама после бързо си намери извинение да ни остави поне за малко.
Беше намерил отнякъде парче кожа и сега режеше тънки каишки. Стрингс беше виждал доста като него — обсебени от манията да връзват разни неща или още по-лошо — да ги връзват по телата си. Не просто фетиши, а плячка, допълнително снаряжение, туфи трева или клонки според това какъв камуфлаж се налагаше. В този случай почти очакваше да е слама.
Столетия наред сетите бяха водили война с градовете-държави Кюон и Ли Хенг — бяха бранили рехаво заселените земи на отечеството си. Горчивият опит ги бе научил на изкуството да се крият. Но земите на сетите бяха усмирени вече от шейсет години; близо три поколения бяха живели по несигурна и спорна граница, на самия край на цивилизацията. Различните племена се бяха разтворили в един-единствен навъсен народ с преобладаваща смесена кръв. Сполетялото ги всъщност бе станало стимул за бунта на Колтейн и Уикските войни — защото Колтейн бе разбрал, че същата съдба очаква и неговия народ.
Не беше въпрос на добро и лошо, както се беше убедил Стрингс. Някои култури просто бяха интровертни. Други бяха агресивни. Първите рядко успяваха да се защитят от вторите, не и без да се преобразят в нещо друго, нещо изкривено от отчаяната нужда и насилието. Навремето сетите дори не бяха яздили коне. Но ето че сега бяха конни воини, по-високи, по-тъмнокожи и по-навъсени и от уикците.
Стрингс знаеше малко за личната история на Корик, но имаше чувството, че може да се досети. Смесената кръв не водеше до приятен живот. Това, че Корик бе избрал да подражава на древните обичаи на сетите, като в същото време се беше включил в малазанската армия като морски пехотинец, вместо като конник, говореше повече от красноречиво за разрива в наранената му душа.
Стрингс пусна торбата на пода и застана пред четиримата новобранци.
— Колкото и да ми е неприятно да го призная, вече съм вашият сержант. Официално вие сте Четвърто отделение, едно от трите отделения под командата на лейтенант Ранал. Пето и Шесто уж са на път за насам от палатъчния град западно от Ейрън. Всички сме в Девета рота, която включва три отделения тежка пехота, три морска и осемнайсет отделения средна. Командирът ни е капитан Кенеб — още не сме се срещали и нищо не знам за него. Всичко сме девет роти, съставящи Осми легион. Осми е под командата на Юмрук Гамът, който, доколкото знам, е ветеран, оттеглил се на служба в домашната гвардия на адюнктата, преди тя да стане адюнкта. — Замълча и направи гримаса, след като огледа навъсените им лица. — Но все едно. Важното е, че сте Четвърто отделение. Ще дойде още един, но и с него сме в непълен състав, обаче така са и всички други и преди да сте ме попитали, не съм наясно за причините. Някакви въпроси?
Тримата мъже и младата жена седяха смълчани и го зяпаха.
Стрингс въздъхна и посочи дребничкия войник, седнал вляво от Корик.
— Как се казваш?
Той го изгледа стъписано, после попита:
— Истинското ми име ли, сержант, или това, дето ми го даде обучаващият сержант в град Малаз?
По говора му и по бледото му лице Стрингс разбра, че трябва да е от Ли Хенг. В такъв случай истинското му име щеше да е цял куп имена, десет или петнайсет, навързани едно за друго.
— Новото, войник.
— Тар.
— Намести ли си краката зад щита, може да го удариш с таран и няма да се огъне — обади се Корик. — От таран идва.
Стрингс се вторачи в кротките воднисти очи на Тар.
— Добре. Вече си ефрейтор Тар.
Младата жена — дъвчеше сламка — направо се задави. Закашля се, изплю сламката и изгледа Стрингс невярващо.
— Какво? Той?! Той никога нищо не казва, никога нищо не прави, освен когато не му кажат! Той…