— Не Колтейн — поправи го Геслер. — Капитан Лъл беше, Кралицата дано приюти бедната му душа.
Стрингс ги зяпна слисано. Сторми се намръщи и попита:
— Какво, проблем ли има?
— Адютант Сторми — каза Стрингс. — Капитан Геслер. В името на дрънчащите кокали на Гуглата…
— Нищо такова не сме вече — отвърна Геслер. — Както казах, сега съм сержант, а Сторми ми е ефрейторът. А другите тук… Трут, Тавос Понд, Сандс и Пела. Трут е с нас още от Хисар, а Пела е бил в лагерната охрана на отатаралските мини — само шепа са оцелели след тамошния бунт, доколкото разбрах.
— Стрингс значи? — Очичките на Сторми се бяха присвили подозрително. Той сръга с лакът сержанта си. — Ей, Геслер, май и ние трябваше да го направим това, не мислиш ли? Да си сменим имената де. Тоя Стрингс тука е стара гвардия толкова сигурно, колкото аз съм демон в очите на милото си татенце.
— Остави го кучия син да си избира каквото име си ще — измърмори Геслер. — Така. Отделение, избирайте къде да си оставите багажа. Шесто ще цъфнат всеки момент, а и лейтенантът. Разправят, че до ден-два всичките ще ни емнат да ни видят гущерските очи на адюнктата.
Войникът, когото Геслер нарече Тавос Понд — висок мургав мустакат мъж, сигурно от Корел — попита:
— Значи трябва да си лъснем снаряжението ли, сержант?
— Лъскай каквото щеш, стига да е насаме — отвърна равнодушно той. — Колкото до адюнктата, ако не може да изтърпи няколко мърляви бойчета, значи няма да изтрае дълго. Прашен е този свят навън, и колкото по-бързо се слеем, толкоз по-добре.
Стрингс въздъхна. Вече се чувстваше доста по-уверен. Обърна се към своите.
— Стига сте седели на тая слама. Вдигнете си задниците и я разхвърляйте да попие конската пикня. — Обърна се към Геслер. — Две думи насаме?
Мъжът кимна и каза:
— Бива. Да излезем.
Излязоха в каменния двор на имението, приютявало някога богат местен търговец, а сега превърнато във временен бивак за отделенията на Ранал. Лейтенантът беше взел главната къща за себе си и Стрингс се чудеше какво ли се кани да прави с толкова много празни стаи.
Помълчаха малко, после Стрингс се ухили:
— Мога да си представя как ще му падне ченето на Уискиджак — в деня, в който му кажа, че си ми бил колега сержант в Осми легион.
Геслер се намръщи.
— Уискиджак. Разжалваха го в сержант преди мене, кучия му син. Но забележи, мен ме направиха ефрейтор. Тъй че го бия, в края на краищата.
— Само дето сега си отново сержант. А Уискиджак е обвинен в държавна измяна. В това се опитай да го биеш.
— Като нищо.
— Адюнктата ли те притеснява? — тихо попита Стрингс. Дворът беше пуст, но все пак…
— Срещнахме се, знаеш ли. О, студена е като разцепеното езиче на Гуглата. Секвестира ми кораба.
— Имал си кораб?
— Да, по правото на конфискацията. Нали аз докарах ранените на Колтейн в Ейрън. И така ми се отблагодаряват.
— Винаги можеш да й фраснеш един в муцуната. Обикновено така приключва човек с началниците, рано или късно.
— Като нищо. Стига да мога да се промъкна покрай Гамът, разбира се. Исках да кажа друго: тя никога не е командвала нещо повече от проклето благородно домакинство, а ето, че й повериха три легиона и й казаха да възвърне цял субконтинент. — Изгледа Стрингс накриво. — При Подпалвачите на мостове нямаше много от Фалар. Лошо съвпадение във времето, мисля, но имаше един.
— Аз съм.
Геслер се усмихна и протегна ръка.
— Фидлър. Разбира се.
Стиснаха си ръцете. Ръката на Геслер беше корава като камък.
— По-надолу по улицата има една странноприемница — каза Геслер. — Трябва да си разкажем това-онова: и ти гарантирам, че моята история ще бие твоята.
— Ех, Геслер — въздъхна Стрингс. — Мисля, че те чака голяма изненада.
6.
Островът се появи пред очите ни, толкова близо, че да се взрем в дълбините през древните кедри и ели. И сякаш в този сумрак имаше някакво движение, сякаш сенките на отдавна мъртви и отдавна паднали дървеса все още си стояха, полюшваха се и тръпнеха под порива на призрачни ветрове…
Пътят до родния дом беше свършил — макар и само за да се върне за сетен път на мястото, където бе започнало всичко, при рухнали възпоминания, сред навени от морето пясъци, при шепата изоставени колиби, разнебитени от безчетни бури и превърнали се в сгърчени дървени скелети. Мрежи стояха заровени под лъсналите наноси ослепителна белота, под суровата слънчева светлина. И пътеката, повела ги встрани от пътя, вече обрасла с огънати от вятър бурени… ни едно място от миналото не оставаше непроменено, а тук, в това малко рибарско селце на брега на Итко Кан, Гуглата беше газил с дълбока и абсолютна решимост, без да остави след себе си ни една жива душа.