Освен единствения мъж, който се беше завърнал. И дъщерята на този мъж, обсебена някога от бог.
А в порутената колиба, която някога бе приютявала двамата — с изплетения от палмови листа покрив, който отдавна се беше оголил — с широката плоскодънна лодка наблизо, от която се показваха само носът и кърмата, останалото бе заровено под пясъка, бащата бе легнал на пода и беше заспал.
Тих плач събуди Крокъс. Сепнат, той се надигна и видя Апсалар, коленичила до баща си. По пода на колибата имаше много следи от боси крака, от бързото претърсване предната вечер, ала Крокъс се вгледа в едни: широки раздалечени стъпки, и в същото време — оставени съвсем леко по мокрия пясък. Безмълвна поява в отминалата нощ — прекосило бе единствената стая и беше застанало до Релок. Където и да беше отишло след това, не бе оставило дири в пясъка.
Младият дару потръпна. Едно нещо беше старецът да издъхне в съня си, а съвсем друго самият Гугла — или някой от слугите му — да се появи в плът, за да прибере душата му.
Скръбта на Апсалар беше тиха, плачът й едва се чуваше над съсъка на вълните и свирещия през процепите на стените вятър. Младата жена беше коленичила с наведена глава, с лице, скрито под дългата черна коса, провиснала като траурен шал. Стискаше дясната ръка на баща си.
Крокъс не се опита да се приближи до нея. Колкото и извратено да изглеждаше, през месеците, докато пътуваха заедно, беше започнал да я познава все по-малко и по-малко. Дълбините на душата й се бяха оказали невъобразими, а онова, което лежеше в сърцевината й, сякаш не беше от този свят, не беше… съвсем човешко.
Богът, който я беше обсебил — Котильон, Въжето, Покровителя на убийците в Дома на Сянка — някога смъртен човек, известен с прозвището Танцьора, бе стоял редом до стария император и както разправяха, бе споделил съдбата на Келанвед от ръцете на Ласийн. Никой от двамата не беше умрял наистина, разбира се. Вместо да умрат, двамата се бяха възнесли. Крокъс си нямаше представа как е възможно да стане такова нещо. Възнесението бе само една от безбройните загадки на света, свят, в който несигурността властваше над всичко и над всеки — било то бог или смъртен, — а нейните правила бяха непроницаеми. Но му се струваше, че да се възнесеш означаваше също да се предадеш. Беше започнал да вярва, че да прегърнеш това, което според намеренията и целите на всички може да се нарече безсмъртие, означава най-напред да се отвърнеш. Съдбата на смъртния човек не беше ли — знаеше, че думата „съдба“ е погрешна, но не можеше да измисли друга — съдбата на смъртния не беше ли в това да прегърнеш самия живот, както би прегърнал любим? Живота, с цялата му крехкост и мигновеност.
И не можеше ли животът да се нарече първата любов на смъртния? Любов, чиято прегръдка след това се отхвърля в жестокото изпитание на асцендентството?
Крокъс се чудеше колко далече е стигнала Апсалар по този път — защото със сигурност бе поела по него, тази красива жена, която се движеше ужасяващо тихо, с ужасното изящество на убиец, изкусителка на смъртта.
Колкото повече отчуждена ставаше тя, толкова повече Крокъс се чувстваше привлечен да пристъпи напред, да стигне до предела. Изкушението да се гмурне в мрака бе смазващо, можеше, както му се струваше понякога, да накара сърцето му да забие неистово, да накара кръвта да кипне в жилите му. Това, което правеше тази мълчалива покана толкова ужасяваща, бе привидното безразличие, с което тя му я поднасяше.
„Все едно че самото привличане е… самоочевидно. Че дори не си заслужава да се признае.“ Дали Апсалар искаше да върви редом до нея по този път към възнесението — стига наистина да беше това? Дали искаше точно Крокъс, или просто… просто някого, който и да е?
Истината бе, че той бе започнал да се бои да поглежда в очите й.
Надигна се от постелята си и бавно излезе навън. Из плитчините се мяркаха рибарски лодки, с бели платна — пореха морето отвъд пенестите вълни. Хрътките някога бяха разкъсали този участък от брега, бяха оставили след себе си само трупове, но хората се бяха върнали — там, макар и не тук. Или ги бяха върнали, насила. Самата земя с лекота попиваше пролятата кръв в своята неутолима жажда, вярна на земния нрав навсякъде.
Крокъс се наведе и гребна шепа бял пясък. Загледа как песъчинките се изсипват между пръстите му. „Самата земя също умира, в края на краищата. И все пак, това са истини, от които можем да избягаме, стига да продължим по този път. Дали страхът от смъртта не е в корена на възнесението?“