— Смутен съм, главатарю — каза Байрот.
Карса се намръщи. Краката му трепереха и не можеше да го скрие.
— Защо, Байрот Гилд? Приключихме. Спуснахме се по Прохода на костите.
— Така си е. — Байрот се окашля. — Но скоро пак ще трябва да дойдем тук. Да се катерим нагоре.
Карса кимна замислено.
— Мислил съм за това, Байрот Гилд. Низините възвиват около нашето плато. Има и други проходи, право на юг от нашите уридски земи… трябва да има, инак народът от равнините никога нямаше да се появи между нас. Пътят ни обратно ще ни отведе покрай масива, на запад, и ще ги намерим тия скрити проходи.
— През територии на равнинците през цялото време! Та ние сме само двама, Карса Орлонг! Набег срещу някоя ферма до Силвърлейк е едно, но да поведем война с цяло племе е безумие! Ще ни гонят и преследват по целия път… невъзможно е!
— Ще ни гонят и преследват? — Карса се изсмя. — Какво ново има в това? Хайде, Байрот Гилд, трябва да стигнем някъде на сухо, по-далече от тази река. Ей там, наляво, виждам върхове на дървета. Ще напалим огън. Ще си спомним какво е да се сгрееш и коремът ти да е пълен.
Склонът, заровен под мъхове, лишеи и тучна черна пръст, ги изведе до гора от стари секвои и кедри. Небето отгоре се оголваше на сини кръпки, сред които тук-там проблясваха лъчите на слънцето. След като навлязоха в гората, мъглата изтъня до влажна пелена. Замириса на гнило дърво. Продължиха още петдесетина крачки и излязоха на огряна от слънцето поляна, с рухнал на земята кедър. В златистия въздух танцуваха пеперуди. Под грамадната плетеница на корените се виждаше скалата, в която бе расло дървото. Камъните бяха сухи, затоплени от слънцето.
Карса започна да развързва торбите с храна, а Байрот се зае да събере сухи клони от падналия кедър. Делъм си намери обрасло с мъх място, затоплено от слънцето, и се сгуши да подремне. Карса помисли дали да не му смъкне влажните дрехи, но като видя как останалите от глутницата се скупчиха около него, сви рамене и продължи да разтоварва конете.
Скоро дрехите им висяха на корените до огъня. Двамата воини седяха голи на камъка и студът бавно напускаше мускулите и кокалите им.
— В другия край на тази долина реката се разширява и оформя плоско корито, преди да стигне езерото — заговори Карса. — Страната, на която сме, е южната. Близо до устието има скална издатина, която ще скрие гледката ни вдясно. Веднага след нея, на южния бряг на езерото, има ферма на хора от равнината. Много сме близо дотам, Байрот Гилд.
Воинът разкърши рамене.
— Кажи ми, че ще нападнем денем, главатарю. Много я намразих тази тъмнина. Проходът на костите съсухри сърцето ми.
— Денем ще е, Байрот Гилд. — Карса реши да пренебрегне последните думи на Байрот, защото от тях нещо в душата му потръпна и остави горчив вкус в устата му. — Децата ще се трудят по нивите и няма да могат да стигнат навреме до твърдината на къщата. Ще ги връхлетим и ще познаят ужас и отчаяние.
— Това ми харесва, главатарю.
Гората от секвои и кедри загръщаше цялата долина — нямаше никакви поляни и сечища. Малко дивеч се намираше под гъстия дървесен покров и дните отминаваха в сивкав полумрак. Запасите на двамата теблори бързо се стапяха, конете измършавяваха от оскъдната паша синкави листа, мъх и горчиви лози, кучетата се примиряваха с глог и горски буболечки.
На четвъртия ден към обед долината се стесни и се принудиха да продължат още по-близо до реката. Вървенето през гъстия лес, далече от единствената пътека покрай речния бряг, им беше гарантирало, че ще останат незабелязани, но сега най-сетне се приближаваха към Силвърлейк.
На свечеряване стигнаха до устието. Звездното колело се пробуждаше в небето над тях. По пътеката покрай осеяния с канари бряг личаха следи от скорошно преминаване. Водеха на северозапад, но нямаше знаци, които да говорят, че някой се е върнал обратно. Въздухът беше хладен. Широка ивица пясък и чакъл оформяше отрупан с наноси остров там, където реката се вливаше в езерото. Над водата бяха надвиснали пелени мъгла и далечните езерни брегове на север и изток едва се виждаха. Планините се спускаха ниско, сякаш коленичеха пред разлюлените от вятъра вълни.
Карса и Байрот спряха за почивка. Тази нощ огън нямаше да се пали.
— Онези дири — заговори Байрот. — Те са на воините от равнината, дето ги изби. Какво ли искаха да направят в пещерата, дето беше затворен демонът?
Карса сви пренебрежително рамене.
— Сигурно са искали да го освободят.
— Едва ли, Карса Орлонг. Чародейството, с което те нападнаха, имаше божествен аспект. Мисля, че бяха дошли да почетат демона, или навярно душата му може да се извлича от тялото, като е с Ликовете. За равнинния народ пещерата сигурно е прорицалище, дори обиталище на техния бог.