— Нито Тайст Едур!
— Все едно, всеки си има своя задача. Карса Орлонг все още е жив и трябва да е единствената ни грижа…
— Започва да познава съмнението.
— Все едно. Пътят му продължава. Нам се пада сега, с малкото сила, която можем да разпрострем, да го насочим по пътя.
— Дотук успехът ни беше нищожен!
— Лъжа. Разбитият лабиринт се пробужда отново. Разбитото сърце на Първата империя започва да кърви — не повече от тънка струйка засега, ала скоро ще се превърне в потоп. Трябва само да насочим избрания ни воин по вярното течение…
— А дали ще е по силите ни, щом са толкова ограничени?
— Ще разберем. Подгответе се. Бе’рок, пръсни шепата отатаралска прах в каютата — лабиринтът на магьосника Тайст Едур си стои отворен, а точно тук бързо ще се превърне в рана… в разширяваща се рана. Още не е дошло времето за такива разкрития.
Говорещият изведнъж надигна глава и сякаш задуши във въздуха. След миг заяви:
— Трябва да побързаме. Преследват ни.
Другите се извърнаха към него и той кимна в отговор на безмълвния им въпрос.
— Да. Родственици са по дирите ни.
Покрай масивната каменна стена се бяха струпали отломки от цял един континент. Сред наносите се мяркаха изтръгнати от корени дървета, грубо одялани дънери, дъски и летви, части от фургони и коли. Пространството между тях бе запълнено със сплъстена трева и гнили листа, като просторна равнина, която се гънеше, надигаше се и се спускаше над вълните. Стената едва се виждаше на места, толкова висок бе наносът.
Торвалд Ном стоеше на носа, Карса гребеше.
— Не знам как ще се доберем до тази стена. Май ще е по-добре да прибереш веслата, приятел, иначе ще се заклещим в тази бъркотия — а и морски вълци са мяркат наоколо.
Карса забави лодката. Корпусът леко се хлъзгаше покрай безбрежния килим от плавей. След няколко мига стана ясно, че течение има и че ги тегли по ръба.
— Хм. Първото за това море — измърмори Торвалд. — Мислиш ли, че е някакъв прилив?
— Не — отвърна Карса, след като погледът му проследи странната „брегова ивица“. — Пробив в стената е.
— Можеш ли да видиш къде е?
— Мисля, че да.
Течението вече ги теглеше по-бързо. Карса продължи:
— В бреговата линия има вдлъбнатина. И много дървета и трупи са се набутали там, където трябва да има стена — не чуваш ли бученето?
— Да, вече го чувам. — Гласът на дару бе напрегнат. Той се изправи и вдигна ръка над очите си. — Виждам го. Карса, по-добре да…
— Да, по-добре да го избегнем. — Теблорът отново хвана греблата и загреба надалеч от плаващия „бряг“. Водата около тях се завихри.
— Карса! — извика Торвалд. — Има хора — близо до протока! Виждам останки от лодка!
Пробивът в масивната стена бе вляво от Карса, който се мъчеше да извлече лодката през течението. Погледна натам, където му сочеше Торвалд, и изръмжа:
— Търговецът на роби и хората му.
— Махат ни.
Карса спря да гребе с лявото весло.
— Не можем да надвием това течение. — Лодката се завъртя. — Все по-силно става.
— Мисля, че точно това е сполетяло лодката на Силгар. Успели са да я спрат при устието и междувременно са я разбили. Трябва да избегнем това, Карса. Ако можем.
— Тогава си отваряй очите за плаващи дървета — отвърна теблорът и насочи лодката към „брега“. — Въоръжени ли са равнинците?
— Не, доколкото виждам. Изглежда са, хм, много закъсали. Стъпили са на едно островче от дървени трупи. Силгар, Дамиск и още един… Боруг, мисля. Богове, изпосталели са от глад, Карса.
— Вземи харпун — изръмжа теблорът. — Гладът може да ги тласне към нещо отчаяно.
— Още малко до брега, Карса. Почти стигнахме.
Корпусът под тях изскърца и се разтърси, щом течението ги повлече покрай ръба. Торвалд скочи върху дърветата с въжето в едната ръка и харпуна — в другата. Карса се обърна и видя тримата натийци, боязливо присвити. Не само не направиха опит да помогнат, а дори отстъпиха колкото можеше на островчето от плавеи. Грохотът на изливащата се през пробива вода все още беше далечен, но по-близо се носеше опасно пращене и пукане — наносът от дървени отломки се разпадаше.
Торвалд върза лодката и Карса стъпи на брега, с кръвния меч в ръка, и изгледа свирепо Силгар.
Търговецът на роби се дръпна още половин крачка назад.
До тримата измършавели мъже лежаха останките на четвърти, с оглозгани кости.
— Теблор! — заговори умолително Силгар. — Трябва да ме изслушаш!
Карса бавно пристъпи към него.
— Мога да спася всички ни!
Торвалд го стисна за ръката.
— Изчакай, приятел. Да го изслушаме тоя кучи син.
— Готов е да каже всичко — изръмжа Карса.