— Все пак…
— Изслушай ме, Карса Орлонг! — викна Дамиск. — Този остров се разпада — всички трябва да се качим на лодката ви. Силгар е маг — може да отвори портал. Но не и ако се дави. Разбираш ли? Може да ни измъкне от този свят!
— Карса… — Дърветата под краката на Торвалд се разместиха, той залитна и стисна още по-здраво ръката на Карса.
Карса го изгледа.
— Вярваш ли на Силгар?
— Разбира се, че не. Но нямаме избор — не вярвам да оцелеем, ако се пуснем с лодката по течението. Та ние дори не знаем колко висока е тази стена — пропадането от другата страна може да е безкрайно. Карса, ние сме въоръжени, а те — не. Освен това са твърде слаби, за да ни създадат главоболия, виждаш го, нали?
Наносът точно зад Силгар се откъсна и той изпищя от ужас.
Карса се навъси и прибра меча в ножницата.
— Отвързвай лодката, Торвалд. — Махна с ръка на тримата. — Хайде. Но запомни, държачо на роби. Най-малкият знак за измама и ще ви попилея кокалите.
Дамиск, Силгар и Боруг запристъпваха колебливо напред.
Струпаните дървета зад тях се откъснаха и течението бавно ги повлече. Пробивът явно се уширяваше под натиска на цяло море.
Силгар се качи в лодката и се сви при носа.
— Ще отворя портал — изхриптя той. — Но мога да го направя само веднъж.
— Защо не си го направил досега? — Торвалд отвърза въжето и скочи в лодката.
— Път нямаше досега — през морето. Но тук, сега… някой е отворил порта. Близо. Тъканта е… отслабнала. Нямам толкова мощ да го направя сам. Но мога да го проследя.
Лодката се отдели от разпадащия се остров, завъртя се и се понесе бясно по течението. Карса загреба с все сила, за да извърти носа.
— Да проследиш? — повтори Торвалд. — Накъде?
Силгар само поклати глава.
Карса заряза греблата, премести се при кърмата и стисна кормилото с две ръце.
Понесоха се през тътнещото кипнало море към пробива. Там, където стената беше поддала, чак до небесата се издигаше ръждивочервен облак. Отвъд него като че ли не съществуваше нищо.
Силгар махаше с ръце, изпъваше ги напред като слепец, търсещ дръжката на врата. Изведнъж посочи с пръст надясно, изгледа бясно Карса и изрева:
— Натам! Насочи ни натам!
„Там“ не изглеждаше с нищо по-различно, отколкото навсякъде. Водата отвъд ръждивата пелена просто изчезваше — колебливата резка на самия пролом. Карса сви рамене и натисна руля. Все едно му беше накъде ще тръгнат. Ако Силгар не успееше, все едно щяха да паднат в бездънния водопад, който щеше да ги убие.
Видя как всички освен Силгар се присвиха, онемели от ужас.
Теблорът се усмихна свирепо и викна:
— Уругал!
Надигна се и лодката се понесе бясно към пролома.
Тъмнината ги погълна. И след миг вече пропадаха.
Оглушителен пукот. Рулят се пръсна в ръцете на Карса, кърмата го блъсна отзад и го отхвърли. След миг вълната го удари, той зяпна и устата му се напълни със солена вода. Погълна го леден мрак.
Той зарита, главата му излезе на повърхността, но тъмнината бе същата все едно бяха пропаднали в кладенец или в пещера. Близо до него някой кашляше безпомощно, малко по-далече друг оцелял пляскаше в непрогледния мрак.
В гърба му се отъркаха парчета дърво. Лодката се беше разбила, макар да беше сигурен, че пропадането не беше дълго — от височина може би колкото ръста на двама воини. Би трябвало да оцелее, освен ако не се беше ударила в нещо.
— Карса!
Главата на кашлящия Торвалд Ном изникна до теблора. Даруджистанецът беше докопал дръжката на едното весло и се беше вкопчил в него.
— Какво стана?
— Минахме през магическата врата — обясни Карса. — Това поне е очевидно. Другаде сме.
— Не е толкова просто — отвърна Торвалд. — Лопатата на това гребло… виж края му.
Странно ободрен от солената вода, Карса само за миг доплува до края на дългото весло. Беше срязано сякаш с един удар на железен меч, като тези на равнинците. Опипа го и изсумтя.
Плясъците във водата се приближиха. Много по-отдалече се чу викът на Дамиск.
— Насам! — изрева му Торвалд.
До тях изникна друг силует. Беше Силгар, вкопчен в едно от буретата.
— Къде сме? — попита Карса.
— Откъде да знам? — изръмжа натиецът. — Не аз отворих портата. Само я използвах — и почти се беше затворила, затова дъното на лодката не дойде с нас. Отряза го. Изглежда, сме в море, под облачно небе. Тъй де, ако нямаше светлина, нямаше да можем да се виждаме, нали? Уви, не чувам шум на прибой. Макар че е толкова спокойно, че може да няма вълни по брега.
— Може да сме на десетина разтега, без да го знаем, така ли?
— Да. За наш късмет, морето е доста топло. Трябва само да изчакаме изгрев-слънце.
— Стига тук да има слънце — подхвърли Торвалд.