По склона към кулата криволичеше тясна пътека, а до нея — на пет крачки от линията на прилива — лежаха останки от рибарска лодка: ребрата на изгнилия корпус стърчаха от бордовете, затънали в купища водорасли и затрупани с птича тор.
— Е? Ще отидем ли? — попита Торвалд.
— Да — отвърна Карса и закрачи към пътеката.
Даруджистанецът заприпка до него.
— Тоя път обаче без трофеи, нали?
Теблорът сви рамене.
— Зависи как ще ни посрещнат.
— Чужденци на пуст бряг, единият — великан и с меч, голям почти колкото мене. Посред нощ. И тропат на вратата. Цяло чудо ще е, ако ни посрещнат с отворени обятия, Карса. По-лошото е, че не ми се вярва да намерим общ език…
— Много приказваш — сряза го Карса.
Стигнаха до подножието на кулата. Откъм морето нямаше вход. Пътеката, добре отъпкан изронен пясъчник, обикаляше до другата страна. От двете страни лежаха грамади огромни плочи от жълтеникава скала — много от тях като че ли бяха извлечени от друго място, със следи от длето и секач. Самата кула бе построена от същия материал, макар че грубоватата й външност си оставаше загадка, докато двамата с Торвалд не се приближиха.
Даруджистанецът протегна ръка, заопипва с пръсти един от темелите и измърмори:
— Кулата е само от фосили.
— Какво е фосили? — попита намръщено Карса, докато оглеждаше странните всечени в камъка форми.
— Вкаменелости. Древен живот, превърнат в камък. Предполагам, че учените глави имат обяснение как е станало това превръщане. Уви, моето образование беше спорадично и, хм, зле възприето от моя страна. Погледни това тук — някаква огромна раковина е било. А ония там… приличат на гръбначни, от някакво влечуго…
— Глупости. Изваяни са — настоя Карса.
Гъгнив смях ги накара да се обърнат. Мъжът, застанал на завоя на пътеката пред тях, беше огромен, според мерките на хората от равнината, с толкова тъмна, че чак черна кожа. Не носеше риза, само къса плетена, покрита с ръжда ризница. Беше с яки мускули, без тлъстини, ръцете и бедрата му все едно че бяха от дебели усукани въжета. Около слабините си имаше препаска от някаква безцветна тъкан. Това, което покриваше главата му, приличаше на съдрана гугла, но Карса успя да зърне посивялата брада, покриваща долната част на лицето му.
Никакво оръжие, дори нож не се виждаше по тялото му. Зъбите му блеснаха в широка усмивка.
— Писъци от морето, сега пък двама кръшкачи дрънкат на дару пред кулата ми. — Килна глава на една страна и изгледа Карса. — Отначало те взех за Фенн. Но не си Фенн, нали?
— Теблор съм…
— Теблор! Е, момче, доста далече си от дома, а?
Торвалд пристъпи напред.
— Благородни сър, знанието ви на дару е впечатляващо, макар да съм сигурен, че долавям малазански акцент. А ако се съди по тена ви, обзалагам се, че сте напанец. Да не би да сме на Кюон Тали?
— Не знаете ли?
— Уви, сър. Боя се, че не.
Мъжът изсумтя, обърна им гръб и закрачи.
— Изваяни. Ха!
Торвалд хвърли поглед през рамо към Карса, сви рамене и пое след него. Карса го последва.
Вратата на кулата беше откъм сушата. Пътеката се раздвояваше малко пред нея — едното разклонение водеше в кулата, другото — към път, минаващ по билото покрай брега, отвъд който се виждаше тъмната ивица на леса.
Мъжът бутна вратата и влезе.
Торвалд и Карса неволно спряха на пътеката и зяпнаха огромния вкаменен череп, оформящ трегера над ниския вход. Беше дълъг колкото бе висок теблорът и продължаваше по цялата дължина на стената, с два реда остри като ками зъби, по-грамадни и от зъбите на сив мечок.
Мъжът се обърна.
— Впечатляващо, нали? Събрах му повечето кокали на кучия син — трябваше да се сетя, че е по-голям, отколкото си помислих отначало. Но бях намерил само горните му лапи, нали разбирате, а те са малки, тъй че си представих звяр не по-висок от тебе, теблор, само че с голяма глава. Нищо чудно, че са измрели, рекох си. Такива грешки учат човек на смирение, разбира се, а Гуглата да ме вземе, ако това тук не ме смири. Хайде, влизайте, сложил съм чай.
Торвалд се ухили на Карса:
— Виждаш ли какво става, като живееш сам?
Пристъпиха вътре.
Това, което видяха, ги стъписа. Кулата беше куха, само с едно паянтово скеле, издаващо се от стената откъм морето точно под ниския прозорец. Подът бе настлан с натрошени камъни. Отвсякъде, под най-различни ъгли, се издигаха колони изронен пясъчник, свързани тук-там с дебели греди и стегнати с прогнили въжета. Цялата тази дървена рамка обкръжаваше долната половина на вкаменен скелет, изправен на два дебели костени крака — като на птица — с трипръсти ноктести стъпала. Опашката — дълга верига от прешлени — се извиваше нагоре по една от стените.