Мъжът седна до зиданото с тухли огнище под скелето и разбърка едното от двете котлета върху въглените.
— Разбирате ли ми проблема? Вдигнах кулата, като мислех, че ще има достатъчно място да сглобя тоя гигант. Но продължавах да намирам още и още от тези проклети ребра — плешките даже не мога да закрепя, да не говорим за предните лапи, врата и главата. Канех се по някое време да съборя цялата кула и да се хвана първо със скелета. Ама всичките ми планове се объркаха и ще трябва да разширявам тавана, а е трудно. Адски е трудно.
Карса пристъпи до огнището, наведе се и подуши другото котле, в което бълбукаше нещо гъсто и мазно.
— Хич не го опитвай това — рече домакинът. — Използвам го да слепвам костите. Стават по-здрави от камък — стегне ли, поема всякаква тежест. — Извади две глинени купи и наля от билковия чай. — А и за съдини върши добра работа.
Торвалд откъсна очи от огромния, надвиснал над главите им скелет и пристъпи да си вземе купата.
— Казвам се Торвалд Ном…
— Ном? От дома Ном? Даруджистан? Странно, щях да помисля, че си разбойник — преди да станеш роб де.
Торвалд погледна сконфузено Карса.
— Заради проклетите белези от прангите е — трябва да си сменим дрехите, нещо с по-дълги ръкави. И ботуши до коленете.
— Тук гъмжи от избягали роби — сви рамене напанецът. — На ваше място не бих се безпокоил много.
— Къде сме?
— Това е северния бряг на Седемте града. Морето оттатък е Отатаралското. Гората, покриваща този остров, се казва Арат. Най-близкият град е Ерлитан, на петнайсет дни път пеша, на запад оттук.
— А вашето име, ако мога да попитам?
— Е, на този въпрос няма лесен отговор, Торвалд Ном. Местните ме знаят като Ба’иенрок, ерлийската дума за „пазител“. Иначе в този жесток и неприятен свят изобщо не ме знаят, освен че отдавна съм умрял, и така смятам да си остане. Тъй че Ба’иенрок или Пазителя, както си избереш.
— Пазителя да е тогава. Какво има в този чай? Някои аромати са ми непознати, други растат в Даруджистан, а това само по себе си е почти невероятно.
— Смесица от местни билки — отвърна сухо Пазителя. — Имената им не знам, свойствата им не знам, но вкусът ми харесва. Отдавна оплевих онези, от които ми се гади.
— Радвам се да го чуя. Е, май знаеш много за жестокия и неприятен свят наоколо. Дару, Теблор… Разбитата лодка долу твоя ли е била?
Пазителя бавно се надигна.
— Вече започваш да ме изнервяш, Торвалд. Не е добре, когато се изнервя.
— Ъъъ, ами няма да питам повече тогаз.
Юмрукът на Пазителя го тупна по рамото и даруджистанецът залитна.
— Разумен избор, момче. Май ще се разбера с тебе. Макар че щеше да ми е по-добре, ако мълчаливият ти приятел кажеше дума-две.
Теблорът оголи зъби.
— Нищо нямам за казване.
— Харесват ми хора, дето нямат нищо за казване.
— Имаш късмет — изръмжа Карса. — Едва ли държиш да ти стана враг.
Пазителя си доля чашата.
— Имал съм по-лоши от тебе, теблор. Навремето. По-грозни, по-едри и по-зли. Е, повечето измряха.
Торвалд се окашля.
— Рано или късно времето ни взима всички, уви.
— Тъй си е, момче — рече Пазителя. — Само дето никой от тях не можа да се погрижи за себе си. Лошо. Е, сигурно сте гладни. Но за да ядете от храната ми, първо трябва да свършите нещо, да си я изкарате. А това значи да ми помогнете да смъкнем покрива. Няма да отнеме повече от ден-два.
Карса се огледа.
— Няма да работя за тебе. Да ровиш кости и да ги лепиш е губене на време. Празна работа.
Пазителя се вкочани.
— Празна? — Едва го прошепна.
— Жалкото теблорско чувство за прагматизъм — припряно се намеси Торвалд. — Както и воинската безцеремонност, която често стига до непреднамерено груби…
— Много говориш — сряза го Карса. — Тоя човек си хаби живота с глупави задачи. Когато реша, че съм огладнял, ще си взема храна.
Макар теблорът да очакваше, че Пазителя ще реагира бясно, и макар ръката му да беше близо до дръжката на кръвния меч, не успя да избегне мълниеносния юмрук, който се стовари в ребрата му отдясно. Изпукаха кости. Въздухът изригна от дробовете му. Коленете му поддадоха, той залитна, неспособен да вдиша, болка замъгли погледа му.
Никога не го бяха удряли толкова силно. Дори Байрот Гилд не беше успявал да му нанесе такъв удар. Докато съзнанието му се изплъзваше, смаяният му, изпълнен с искрено възхищение поглед се люшна към Пазителя. После Карса рухна.
Когато се свести, през отворената врата струеше ярка слънчева светлина. Разбра, че лежи върху каменния трошляк на пода. Въздухът беше пълен с прах от мазилка, която се сипеше отгоре. Изохка от болката в ребрата, надигна се бавно и седна. Чу гласове, някъде откъм тавана.