— Мислех, че мислиш.
— А, да. Вярно. Ерлитан. Натам трябва да тръгнем.
— Защо? Нищо ценно не видях в нито един град, през който минахме на Дженабакъз. Миризливи са, шумни, а дребосъците от равнината щъкат из тях като скални мишки.
— Пристанище е, Карса. Малазанско. Това значи, че оттам тръгват кораби, за Дженабакъз. Не ли време да се връщаме у дома, приятелю? Можем да си заработим превоза. Мене ако питаш, готов съм вече да ме прегърне милата фамилия. Отдавна загубилото се дете, помъдряло, почти променено. Колкото до тебе, допускам, че племето ти ще се, ъъъ, зарадва да те види. Много неща знаеш вече, а те на всяка цена трябва да ги научат, освен ако не искаш онова, което е станало със сунидите, да сполети и уридите.
Карса го изгледа намръщено за миг, после извърна очи.
— Наистина ще се върна при хората си. Един ден. Но Уругал все още насочва стъпките ми — усещам го. Тайните имат сила, докато си остават тайни. Думи на Байрот Гилд, навремето не им обърнах много внимание. Но това се промени. Аз се промених, Торвалд Ном. Неверие се е вкоренило в душата ми и когато видя в ума си каменното лице на Уругал, когато усетя как волята му се бори с моята, усещам собствената си слабост. Властта на Уругал над мен е в това, което не знам, в тайните — тайни, които моят бог крие от мен. Престанал съм да водя тази война в душата си. Уругал ме води и аз го следвам, защото пътят ни е към истината.
Торвалд го изгледа с присвити очи.
— Може и да не ти хареса това, което ще откриеш, Карса.
— Може би си прав, Торвалд Ном.
Дару го изгледа малко по-продължително, после стана и изтупа пясъка от опърпаната си риза.
— Пазителя е на мнение, че не е безопасно човек да е край теб. Казва, че все едно влачиш зад себе си хиляда вериги, а онова, което е в другия им край, е пълно с отрова.
Карса усети как кръвта изстива в жилите му. Торвалд сигурно забеляза промяната в изражението му, защото вдигна ръце.
— Стой! Той го каза ей така, между другото, нищо особено не беше, приятел. Казваше ми само да внимавам в компанията ти — все едно че не го знам вече. Ти си темелът на самата Гугла — за враговете си де. Всеки случай не те съветвам да се спречкваш с тоя човек. Бас слагам, че е най-силният мъж, който съм виждал — а това включва и теб. А и макар да си върна донякъде силата, имаш счупени ребра и…
— Стига приказки, Торвалд Ном. Не се каня да нападам Пазителя. Прозорливостта му ме тревожи, това е. Защото го видях същото в сънищата си. Вече разбираш защо трябва да открия истината.
— Добре. — Торвалд смъкна ръце и въздъхна. — Все пак бих предложил Ерлитан. Трябват ни дрехи и…
— Пазителя е казал истината. Опасно е човек да е около мен, Торвалд Ном. И сигурно ще става все по-опасно. Ще дойда с теб до Ерлитан. Ще ти помогна да си намериш кораб, за да можеш да се върнеш при близките си. Като стане това, пътищата ни се разделят. Но ще пазя с мен истината за приятелството ти.
Дребосъкът се ухили.
— Е, значи се разбрахме. Ерлитан. Хайде да се върнем при кулата, та да благодарим на Пазителя за гостоприемството му.
Тръгнаха по пътеката.
— Бъди сигурен — продължи Торвалд, — че и аз ще пазя с мен истината за приятелството ти. Макар че на такава истина едва ли някой ще повярва.
— Защо? — попита Карса.
— Хич не ме бива с печеленето на приятели. Познанства, ухажвания и други такива — това лесно. Но тази моя голяма уста…
— Кара възможните приятели да бягат. Да. Разбирам.
— Аха, схванах. Искаш да ме метнеш на първия кораб, за да се отървеш от мен.
— Точно така — отвърна Карса.
— При тоя мой жалък живот, съвсем логично си е.
След малко, когато завиха и видяха кулата. Карса се намръщи и рече:
— Все пак е трудно да омаловажиш думи за…
— Всички тия приказки за приятелство само ни притесниха. Добре направи, че се измъкна от това.
— Не. Защото щях да ти го кажа. На кораба, когато висях във вериги от мачтата, ти беше единственото, за което можех да се хвана на този свят. Без теб и безкрайните ти думи, Торвалд Ном, лудостта, която изиграх, щеше да се превърне в истинска лудост. Аз бях главатар. Имах следовници, но не съюзници, и едва сега разбирам разликата. А тя е огромна. А от това можах да разбера какво е да изпитваш съжаления. Байрот Гилд, Делъм Торд. Щом тръгна по стария си път, назад в земите на Теблор, има рани, които ще трябва да изцеря. Тъй че, когато казваш, че е време да се върнеш при близките си, Торвалд Ном, разбирам и сърцето ми се радва.
Пазителя седеше на трикрако столче пред кулата. В краката му лежеше голяма торба с ремъци, а до нея — две запушени с восък кратуни, запотени от студ. В непревързаната си ръка държеше малка торбичка и когато двамата се приближиха, я подхвърли на Торвалд.