Наблизо до Карса Торвалд правеше нещо в тъмното. Като че ли никой от ейраките не обръщаше внимание на двамата роби.
Карса изшътка и Торвалд прошепна:
— За тебе не знам, но на мене ми стана адски топло. Трябва да се измъкна от тия дрехи. Сигурен съм, че и с теб е тъй. Ей сега ще ти помогна. — Опърпаната дреха изпращя по шева. — Най-после — измърмори Торвалд и вече гол, полека се приближи до Карса. — Не се мъчи да говориш, приятел. Както те пребиха, изненадан съм дори, че дишаш. Все едно, дрехите ти ще ми трябват.
Хвърли поглед към ейраките — никой не им обръщаше внимание — и почна да дърпа ризата на Карса. Шевът беше само един, вече разкъсан на места. Торвалд продължи да шепне:
— Малки огньове. Бездимни. И бивакът им — в падина, въпреки насекомите. Приказват съвсем тихо. А и думите на Силгар преди малко, тоя злорад тъпак — ако ейраките го бяха разбрали, жив щяха да го одерат, идиота му с идиот. Е, от неговата глупост се роди гениалният ми план, както ще видиш скоро. Сигурно ще ми струва живота, но се заклевам, че ще съм тук, макар и като призрак, само за да видя какво ще стане. А, готово. Стига си треперил, не помагаш така.
Издърпа съдраната риза от Карса и се върна при своята дреха. Наскуба трева, върза двете дрехи и ги натъпка с нея. Ухили се на Карса и запълзя към най-близкия огън, като влачеше вързопите.
Бутна ги до тлеещата тор и се отдръпна.
Първият вързоп се подпали, после и другият. Пламъците засвяткаха в нощта, запращяха искри, тънките стръкове трева се загърчиха като змийчета.
Ейраките се разтичаха, заровиха с шепи за пръст, но пръстта не беше много в сухата падина — само камънак и спечена от слънцето глина. Донесоха конски чулове и ги хвърлиха върху кипналите пламъци.
В паниката напълно зарязаха двамата роби — хукнаха да вдигнат лагера, да приберат храната и да оседлаят конете. И през всичко това Карса чуваше една и съща дума, повтаряна многократно. Дума, изпълнена със страх.
Грал.
Лицето на Силгар бе разкривено от гняв.
— Заради това, Торвалд Ном, току-що се прости с живота си…
— Няма да стигнете до Ерлитан — предрече му със зла усмивка дару.
Приближиха се трима воини, с криви ножове в ръцете.
— Ще се радвам да видя как ще ти срежат гърлото.
— Грал са били по петите на тези кучи синове през цялото време, Силгар. Не си ли го разбрал? Е, аз не бях чувал досега за Грал, но на ейракските ти приятели до един им се смразиха сърцата, а това и дару като мен знае какво значи — не се надяват да доживеят до заранта и никой от тях не иска да се напикае, когато умира. Табу са в Седемте града сигурно…
Един ейрак го хвана за косата, дръпна главата му назад и вдигна ножа…
Изведнъж ръбът на падината зад ейрака кипна от черни фигури, плъзнаха се безшумно към стана.
Нощта се разкъса от писъци.
Ейракът, наведен над Торвалд, изръмжа и замахна с ножа под брадичката му. По спечената глина плисна кръв. Воинът се изправи, за да хукне към коня си, но не беше направил и една крачка, когато от мрака изникнаха тъмни сенки, мълчаливи като призраци. Последва странно плющене и Карса видя как главата на ейрака се търкулна от раменете му. Двамата до него също паднаха.
Силгар вече бягаше. Пред него изникна друга сянка и той вдигна ръце. Вълна от магия порази нападателя, събори го, той изрита няколко пъти и плътта му се взриви.
Вой прониза въздуха. Плющенето се чуваше от всички посоки. Зацвилиха коне.
Карса погледна отпуснатото на земята тяло на приятеля си. За негова почуда дару все още се движеше: краката му ритаха, двете му ръце стискаха гърлото.
Силгар се върна при Карса. Мършавото му лице беше плувнало в пот. Зад него се появи Дамиск и търговецът на роби му махна да се приближи.
Дамиск бързо сряза връзките, стегнали Карса за носилката, и изсъска:
— Няма да се отървеш лесно. Махаме се оттук. През лабиринт. И те взимаме с нас. Силгар реши да те направи своя играчка. Чакат те доживотни изтезания…
— Стига приказки! — сряза го Силгар. — Почти всички са мъртви! Бързо!
Дамиск сряза и последното въже. Карса се изсмя и успя да изхрипти:
— И какво искате от мен? Да тичам?
Озъбен, Силгар пристъпи към него. Блесна синкава светлина, а после тримата се гмурнаха в зловонна топла вода.
Тежестта на веригите повлече Карса в черните като нощ дълбини. Усети рязко дръпване и пред очите му отново блесна мътно синкава светлина.
Главата, а после и гърбът му се удариха силно в камъните. Замаян, той се превъртя на една страна. Силгар и Дамиск кашляха, клекнали наблизо. Намираха се на някаква улица, обградена от едната страна от огромни складове, а от другата — от каменни кейове и пристанали кораби. Не се виждаше жива душа.