— А търговецът на роби е в тъмницата през цялото време?
— Повечето.
— Добре — изръмжа Карса. — А спътникът му? И той ли?
— Също.
— А ти какво престъпление си извършил? — попита Карса.
— Говоря си с недоволни от властта. Невинен съм, разбира се.
— Можеш ли да го докажеш?
— Какво да докажа?
— Че си невинен.
— Бих могъл, ако бях.
Теблорът погледна през рамо свитата в ъгъла фигура.
— Ти случайно да не си от Даруджистан?
— Даруджистан ли? Не, защо питаш?
Карса сви рамене. Спомни си отново за смъртта на Торвалд Ном. Хлад обкръжаваше този спомен, но можеше да долови всичко, което сдържа този хлад. Сега обаче не беше времето да се примири.
Залостената врата беше с желязна рамка, укрепена в каменните блокове с големи железни клинове. Теблорът я разтърси. Около клиновете се откърти мазилка и запада по пода.
— Виждам, че не си човек, който слуша съвети — подхвърли непознатият.
— Малазанците са нехайни.
— Самоуверени по-скоро. Но пък може и да не са. Имали са си работа с Фенн, с Трелл, с Баргаст — все грамадни варвари. И хич не си поплюват. Сложиха отатарал на глезена на търговеца на роби — никаква магия повече от него…
— Какво е „отатарал“? Всички само за това говорят?
— Проклятие за магията.
— И трябва да се копае?
— Да. Обикновено е на ситна прах, като пясъчник. Прилича на ръжда.
— Ние стържем червена прах, полепнала по скалите, за да си правим кръвното масло — измърмори теблорът.
— Какво е кръвно масло?
— Натриваме го в мечовете си и по бронята. Ближем го, за да ни докара до бойно безумство.
Непознатият не каза нищо, но Карса усещаше, че го гледа втренчено.
— А магията как действа срещу него?
— Тези, които ме нападат с чародейство, обикновено се стряскат и се чудят… преди да ги убия.
— Я виж ти. Много интересно. Вярва се, че отатаралът може да се намери само на един голям остров, на изток оттук. Империята контролира производството му. Строго. Маговете им са се научили по трудния начин по време на завоеванието, в битките преди да се намесят Т’лан Имасс. Ако не бяха Т’лан Имасс, нашествието щеше да се провали. Имам още един съвет към теб. Не разкривай нищо от това на малазанците. Ако разберат, че има и друг източник на отатарал, източник, който не контролират, хм, ще пратят в отечеството ти — където и да е то — всички полкове, с които разполагат. Ще довършат народа ти. До крак.
Карса сви рамене.
— Теблор имат много врагове.
Непознатият бавно се надигна.
— Теблор? Ама вие така ли се наричате? Теблор? — Отпусна се отново на стената и тихо се засмя.
— Какво му е толкова смешното?
Вратата изскърца и Карса отстъпи назад. Идваше отделение войници. Тримата отпред бяха извадили мечовете си, а четиримата зад тях държаха заредени арбалети. Един от мечоносците прекрачи през прага и спря, щом го видя.
— Внимавайте. Този дивак се е събудил. — Изгледа намръщено теблора. — Гледай да не направиш някоя глупост, фенн. Все едно ни е дали ще живееш, или ще умреш — рудниците са достатъчно претъпкани, едва ли ще им липсваш. Разбра ли ме?
Карса се озъби, но не отвърна нищо.
— Ти там, в ъгъла. Стани. Време е да те огрее малко слънцето.
Непознатият бавно се изправи. Облеклото му беше на дрипи. Беше мършав и тъмнокож, със странно светлосини очи.
— Настоявам за редовен съд и за правата си под имперския закон.
Тъмничарят се изсмя.
— Я се откажи. Разкрит си. Знаем кой си. Да, тайната ви заговорническа група не е толкова тайна, колкото си мислиш. Предал те е един от вашите — гадно, нали? Хайде, ти излизаш пръв. Джиб, вие с Гълстрийм се прицелете с арбалетите в този фенн — усмивката му не ми харесва.
— Стига де — обади се един от войниците. — Обърка го горкия вол. — Той още не знае, че цялото му лице е една голяма татуировка. Скрол обаче е свършил добра работа. Най-доброто, което съм виждал от доста време.
— Прав си — каза друг. — Обаче ти колко татуировки на избягал затворник си виждал, Джиб.
— Тази е първата. Но е произведение на изкуството.
Карса едва сега разбра откъде е щипането по лицето му. Заопипва го да долови нещо като рисунка и пръстите му бавно тръгнаха по линиите леко издута, влажна и разранена кожа. Нямаше никаква последователност. Не можа да намери никакъв смисъл в това, което изобразяваше шарката.
— Страшен си — подхвърли другият затворник и тръгна към вратата, широко отворена от първия тъмничар. — С тази дамга по лицето наистина си страшен.
Двама от пазачите го изведоха навън, а другите зачакаха, като от време на време поглеждаха нервно Карса. Един от войниците с арбалети, по чието високо чело личаха големи бели петна — теблорът реши, че това трябва да е Гълстрийм — провлече: