— Хм, Скрол май е попрестарал — тоя си беше достатъчно грозен поначало, но сега изглежда ужасяващо.
— И какво? — отвърна друг от тъмничарите. — Пълно е с щъкащи из хълмовете диваци, дето си шарят лицата да плашат смачкани новобранци като тебе, Гълстрийм. Баргаст, Сем и Хундрил. Но все едно, всички отстъпват пред малазанските легиони.
— Да, но напоследък не сме подгонвали нито едно от племената им, нали?
— Само защото Юмрукът се свива в цитаделата си и държи всички да го водим до креватчето всяка вечер. Благородници — какво искаш от тях?
— Нещата могат да се променят, като дойдат подкрепленията. Ашокският полк познава тези краища…
— И точно това е проблемът. Ако тоя бунт наистина избухне, знае ли човек дали няма да станат ренегати? Може гърлата да ни цъфнат в собствените ни спални. Не стига че Червените мечове сеят само размирици по улиците…
Пазачите се върнаха.
— Ти, фенн. Твой ред е. И без номера, така ще е по-лесно и за теб. Тръгни. Бавно. И по-настрана. Повярвай ми, в рудниците не е чак толкова зле, предвид другите възможности. Хайде, ела насам.
Карса не виждаше смисъл да им създава затруднения.
Излязоха на огрян от яркото слънце двор, ограден с високи стени. До три от стените бяха издигнати груби, но здрави постройки. Покрай четвъртата имаше дълга редица затворници, приковани за тежка верига, минаваща по цялата дължина на стената и затегната с клинове на равни разстояния. Близо до тежко укрепената порта имаше редица дървени стълбове. Само два бяха заети — от Силгар и Дамиск. На десния глезен на търговеца на роби лъщеше халка с медночервеникав цвят.
Никой от двамата не вдигна глава при появата на Карса и теблорът помисли дали да не извика, за да привлече вниманието им. Но само оголи зъби, като видя, че главите им са клюмнали. Стражите го поведоха към края на затворническата редица. Карса се обърна към Джиб и го заговори на малазански:
— Каква ще е съдбата на търговеца на роби?
Покритата с шлем глава на войника трепна от изненада, после той сви рамене.
— Още не е решено. Твърди, че бил богаташ в Дженабакъз.
— Значи ще откупи престъпленията си — изръмжа Карса.
— Не и под имперския закон — стига да са сериозни де. Може само да го глобят. Може да е търговец на хора, но е търговец все пак. Винаги е най-добре да им пускаш кръв там, където най ги боли.
— Стига си дрънкал, Джиб — изръмжа другият пазач.
Приближиха се до края на редицата, където бяха вързали огромни пранги, и Карса отново бе окован — тези пранги поне не бяха толкова стегнати, че да го боли. Оковаха го до синеокия туземец.
Охраната още веднъж провери здраво ли са затегнати прангите и се разкара.
Сянка нямаше, но пък покрай редицата бяха наслагани бурета с кладенчова вода. Карса постоя известно време прав, а после седна и опря гръб на стената като повечето затворници. Никой не говореше. Денят се точеше бавно. Някъде късно следобед сянката най-сетне падна над тях, но облекчението беше само момент, защото скоро ги налетяха хапещи мухи.
Когато небето попритъмня, синеокият туземец се размърда и тихо каза:
— Великане, имам едно предложение.
— Какво? — изръмжа Карса.
— Чувал съм, че в рудниците цари поквара, което значи, че можем да си докараме някои привилегии — да си облекчим живота. Място, където си струва да имаш някой, който да ти пази гърба. Предлагам ти партньорство.
Карса помисли малко, после кимна.
— Съгласен. Но ако се опиташ да ме лъжеш, ще те убия.
— Съвсем подходящ отговор за лъжа — отвърна мъжът.
— Повече приказки не ща.
— Добре. Млъквам.
Помисли си дали да не го попита как се казва, но по-късно щеше да има достатъчно време за това. Засега беше доволен да удължи мълчанието, за да остави място за мислите си. Уругал в края на краищата като че ли държеше да стигне до тези рудници. Самият Карса щеше да предпочете по-пряк — по-простичък — път, като този, който бяха му определили отначало малазанците. „Твърде много кървави отклонения, Уругал. Стига.“
Дойде и вечерта. Появиха се двама войници с фенери, да проверят още веднъж оковите, после се прибраха в казармите. На пост при портата имаше пет-шестима войници, а поне по един обикаляше по всяка стена. Други двама стояха на пост пред стъпалата на казармения щаб.
Теблорът отпусна глава на каменния зид и притвори очи…
Отвори ги. Беше спал. Небето беше забулено в облаци, по каменния двор в тъмното шареха смътни светлини. Нещо го беше събудило. Понечи да стане, но нечия ръка го задържа. Обърна се и видя, че туземецът се е свил неподвижен до него — с клюмнала глава, като заспал. Ръката на рамото му обаче го стисна за миг и после се отдръпна.