Намръщен, Карса отново се отпусна на стената. И се огледа по-внимателно.
Стражите при портата ги нямаше, както и тези пред щаба. По пасажите на стените… никой.
А след това, покрай най-близката сграда — смътно движение, човешка фигура, която съвсем безшумно се плъзгаше през сенките, следвана от друга, малко по-тромава.
Идваха право към него.
Загърнатата в черен халат първа фигура спря на няколко крачки от стената. Другата я задмина, вдигна ръце и смъкна черната качулка…
Беше Торвалд Ном.
Вратът му беше стегнат в подгизнала от кръв превръзка, лицето му беше пребледняло и лъснало от пот — но даруджистанецът се усмихваше широко.
Застана до Карса и прошепна:
— Време е да тръгваме, приятелю.
И вдигна нещо в ръката си — много приличаше на ключ за пранги.
— Кой е с тебе? — попита Карса, също шепнешком.
— О, доста пъстра сбирщина. Воините на Грал, те са по промъкването, и агенти на главния им търговски партньор тука, в Ерлитан. — Очите му блеснаха. — Домът Ном, представи си. Е, да, кръвната нишка между нас е тънка като девичи косъм, но беше зачетена все пак. И то с най-голяма охота. Стига приказки, както обичаш да казваш самият ти — нали не искаме да се събуди някой друг…
— Много късно — измърмори окованият до Карса мъж и се размърда.
Гралът зад Торвалд пристъпи напред, но два-три странни жеста на затворника го спряха.
— Проклетият им език на жестовете — изсумтя Торвалд.
— Разбрахме се — каза затворникът. — Идвам с вас.
— Иначе ще се развикаш, нали?
Синеокият си замълча.
Торвалд сви рамене.
— Тъй да бъде. При толкова приказки съм изненадан, че всички по тази редица не са се събудили…
— Щяха, само че всички са мъртви. — Затворникът до Карса бавно се надигна. — Никой не обича престъпници. Грал, изглежда, изпитват особена омраза към тях.
До тях спря втори воин в черен халат. Държеше голям крив нож, целия в кръв. Още няколко жеста и новодошлият прибра ножа в канията. Торвалд измърмори под нос и се наведе да отключи прангите на Карса.
— Труден си за убиване също като теблор — измърмори Карса.
— Слава на Гуглата, че ейраките бяха разсеяни в момента. Все пак ако не бяха гралите, щях да умра от загуба на кръв.
— Те защо те спасиха?
— Гралите обичат да връщат хора срещу откуп. Ако разберат, че не струват нищо, ги убиват, ясно ти е. Търговското им партньорство с дома Ном се наложи над всичко това, разбира се.
Торвалд пристъпи към другия затворник. Карса стана и разтърка китките си.
— Каква търговия?
Дару се ухили.
— Посредничество в откупи.
След няколко мига вече пристъпваха в тъмното към портата, като избягваха осветените места. До стената близо до вишката бяха издърпани няколко трупа. Земята бе почерняла от кръв.
Още трима грали се присъединиха към групата. Един по един всички се изнизаха през портата и излязоха на улицата. Щом се вмъкнаха в близката пресечка, спряха.
Торвалд сложи ръка на рамото на Карса.
— Е, приятелю? Сега накъде искаш да продължиш? Моето връщане в Дженабакъз ще се поотложи малко. Родствениците ми тук ме приеха с отворени обятия — уникално преживяване за мен и се каня да му се насладя. Уви, гралите няма да те вземат с тях — много изпъкваш.
— Той ще дойде с мен — намеси се синеокият туземец. — На безопасно място.
Торвалд погледна учудено Карса.
Теблорът сви рамене.
— Ясно е, че в този град не мога да се скрия. И не ще застрашавам повече ближните ти, Торвалд Ном. Ако този се окаже отрепка, просто ще трябва да го убия.
— Колко остава до смяната на стражата? — попита синеокият.
— Поне една камбана, тъй че имате достатъчно вре…
Тревожен звън разкъса нощта.
Гралите сякаш се стопиха пред очите на Карса, толкова бързо се пръснаха.
— Торвалд Ном, заради всичко, което направи за мен, благодаря ти…
Даруджистанецът притича до купчината смет в дъното на уличката, бръкна в нея и вдигна кръвния меч на Карса.
— Дръж, приятелю. — Хвърли меча в ръцете на теблора. — И намини към Даруджистан след някоя година.
Последно махване за сбогом — и Торвалд вече го нямаше.
Синеокият — беше прибрал меча на един от убитите стражи — му махна с ръка.
— Стой до мен. В Ерлитан има пътища за изход, за които малазанците не знаят нищо. След мен, и тихо.
И тръгна. Карса застъпва тихо по петите му.
Пътят им лъкатушеше по безбройни улички, някои толкова тесни, че теблорът трябваше да върви на една страна — и гърбът му пак опираше в зидовете. Беше си помислил, че синеокият ще тръгне към кейовете или към някоя от градските стени, за да излязат в пустата земя на юг. Но вместо това се заизкачваха по единствения грамаден хълм в центъра на Ерлитан и скоро вече вървяха между отломките на десетки порутени сгради.