Annotation
14-годишната Сара Крейн не е галеница на съдбата — майка ѝ умира от рак, а баща ѝ в една страховита нощ убива човек и блъска дъщеря си. Поверена на враждебно приемно семейство, изолирана от всички в училище, осакатената Сара намира сродна душа в своя съученик Ник Дънигън — доскорошен пациент на психиатрията, който така и не е престанал да чува гласове и да има видения… Двете деца скоро откриват, че нещо ги зове в наследствения дом на учителката им Бетина, считана от всички в града за вещица. Погребаното минало на имението оживява в рисунките на Сара и в смразяващите халюцинации на Ник. Държана затворена през десетилетията в потайни помещения, яростта на забравени жертви най-сетне намира излаз към света на живите… а Сара и Ник откриват у себе си неподозирана сила: да променят реалността и да въздават възмездие.
В продължение на близо четири десетилетия Джон Сол присъства в списъците на бестселърите на Ню Йорк Таймс, а също и във въображението на читателите — със своите наелектризиращи истории, изпълнени с психологически мистерии и свръхестествен съспенс. Инстинктът му да напипва най-дълбоките струни на страха в сърцата и умовете е безпогрешен, а дарбата му да интегрира едно повествование от посред бял ден в най-черните дълбини на кошмара се проявява с най-силните си страни във въздействащия роман Дом за разплата, който грабва от първата страница и отказва да пусне читателя до бездиханния, хипнотизиращ финал.
Джон Сол
Първа глава
Втора глава
Трета глава
Четвърта глава
Пета глава
Шеста глава
Седма глава
Осма глава
Девета глава
Десета глава
Единадесета глава
Дванадесета глава
Тринадесета глава
Четиринадесета глава
Петнадесета глава
Шестнадесета глава
Седемнадесета глава
Осемнадесета глава
Деветнадесета глава
Двадесета глава
Двадесета и първа глава
Двадесет и втора глава
Двадесет и трета глава
Двадесет и четвърта глава
Двадесет и пета глава
Двадесет и шеста глава
Двадесет и седма глава
Двадесет и осма глава
Двадесет и девета глава
Тридесета глава
Тридесет и първа глава
Епилог
Информация за текста
notes
1
2
3
4
5
6
7
8
Джон Сол
Дом за разплата
На Майкъл, който направи възможно всичко това!
Първа глава
Сара Крейн пое дълбоко върмонтския въздух, изброи набързо кокошките за да се убеди, че всички са се прибрали в кокошарника за през нощта, и чак тогава затвори вратичката му. Дванадесет. Идеално. Залости вратата, за да не се напъха някоя тръгнала да търси лесна среднощна закуска миеща се мечка или невестулка, хвърли през рамо последен поглед на хамбара, за да провери дали и неговата врата е заключена, и понесе към къщи кошничката с яйцата така, както майка ѝ беше правила всяка вечер през последните петнадесет години. Сара обожаваше тукашните есени — най-вече заради начина, по който светлината се процеждаше през златистите листа на кленовете около фермичката им, а може би и заради ъгъла, под който слънцето я огряваше. Така или иначе, есените ѝ причиняваха тръпки по кожата и я изпълваха с усещане за жизнерадост. Така поне беше допреди близо година, когато майка ѝ се разболя, а шест месеца по-късно и почина. Оттогава и есенният здрач престана да я изпълва с радостта на предишните години.
Притесняваше я и това, че в кошничката носеше само шест яйца, а мразовитият септемврийски въздух ѝ подсказваше, че скоро носачките ще престанат да снасят чак до идната пролет. Но и това не беше нищо в сравнение с другото, което я мъчеше тази вечер: как ще преживее зимата заедно със стоката и изобщо с фермата, след като баща ѝ пак беше навлязъл в един от неговите си „цикли“, както се изразяваше майка ѝ. Не беше подготвил нищо за предстоящите студени месеци — нито дърва беше насякъл, нито беше ходил на лов за елени, дори и телетата не беше продал навреме, а сега, поотраснали, те нямаше как да докарат добра цена.
Вместо това бе навлязъл в запой. И сега, както очегъртваше дъното на каците с ярма, заглождилата я от няколко месеца насам смътна тревога избуяваше в страх, от който ѝ призляваше. А до зимата оставаше съвсем малко: плъховете вече превземаха хамбара, сламата гниеше по стърнищата, а купчината дърва, която трябваше да е вече поне четиринадесет кубика, изглеждаше направо жалка.
Тя сама обаче нямаше как да насмогне.
Нищожният остатък от настроението ѝ съвсем се изцеди при влизането ѝ в топлата кухня, при все че Сара се помъчи да се освободи от грижите така, както развиваше вълнения шал около врата си. Сложи яйцата в хладилника и взе да разчиства чиниите от вечерята, макар баща ѝ още да не беше станал от масата.