* * *
Лили Дънигън тъкмо се канеше да покрие вечерята на мъжа си с алуминиево фолио и да я сложи да се сгрее във фурната, когато чу мощен трясък от горния етаж.
— Ник? — провикна се и изчака за миг с разтуптяно сърце да долети по стълбите отговорът му, че всичко е наред.
Но вместо това чу нов трясък. И трети. Грабна флакона с таблетките му от шкафчето над хладилника и хукна нагоре към стаята му, като не преставаше да се моли.
Завари го да крещи, а крясъците му се усилваха с всяка измината секунда:
— Млъкнете! Престанете! Веднага спрете!
Блъсна вратата, без дори да си направи труда да почука. Ник сега и гласа ѝ не би чул, камо ли някакво си чукане. Както и очакваше, завари го да удря клавиатурата на компютъра си по облегалката на стола с лице, разкривено от смесица между болка и гняв. Продължаваше да вие, но вече с прегракнал глас:
— Млъкнете! Престанете да ми говорите тия работи!
— Ник! — проплака Лили, после буквално изкрещя името му: — Ник!
Той я изгледа стреснато с все още разфокусирани очи, но само след секунда видя изпотрошената клавиатура в ръцете си и по лицето му се изписа пълно объркване.
Сърцето на Лили се свлече в петите ѝ.
Обгърна с ръце сина си, а той положи внимателно клавиатурата върху бюрото, притисна се в обятията ѝ и се разрида.
— Не ме оставят на мира — хлипаше.
— И какво ти казват този път, миличък? — Заведе го внимателно до леглото и го дръпна да седне до нея. Погали косите му и залюля напред-назад четиринадесетгодишното му тяло, макар да ѝ беше по-трудно от преди.
Ник завъртя глава, като че се мъчеше да се отърси от ужасен спомен:
— Ужасни неща. За ужасни неща ми говорят. — Погледът му не се отлепваше от разбитата клавиатура върху бюрото. — Стори ми се, че излизат от клавиатурата ми — проплака и притисна глава към гърдите ѝ. — А те са били в главата ми. Не знам дори какво ми разправят постоянно. Но беше нещо…
— Успокой се. Отпусни се. Няма страшно. Не са истински. Изобщо не са…
Двамата се полюляваха върху матрака и хлиповете на Ник взеха да утихват. Когато пак проговори, Лили веднага долови нотката на страх в гласа му:
— Нали няма да ме издадеш на татко?
Тя извади хартиена салфетка от джоба си и му я подаде да си издуха носа.
— Няма да му кажа — обеща му. — Ако изобщо се прибере — рече, но като видя как Ник се уплаши още повече, съжали за изреченото. — От работа, имам предвид, миличък. Просто напоследък той закъснява — продължи и не можа да устои да не добави още една думичка: — Редовно.
Но защо пък да не го кажеше? Нима не беше самата истина това, че Шеп от няколко месеца, откакто го повишиха, работеше до късно вечер. Освен обичайните му задължения на заместник-началник на щатския затвор „Лейксайд“, сега беше вечно зает и с някакви там преговори за предстоящото му разширяване. И за какво го правеше всичко това? Наистина ли очакваше да го повишат до началник само защото е работил по дванадесет часа на ден, вместо нормалните десет? Може би, ама надали: шефът му все пак беше с пет години по-млад от него и поне засега не проявяваше интерес да се мести на друга работа.
— Днес нали си взе лекарството?
Ник кимна.
— Довечера ще ти дам двойна доза. Дано успееш да поспиш като хората.
Ник пак кимна, но продължаваше да се притиска о нея.
Лили го полюляваше и се питаше защо не може да попие от него страха му, да му го отнеме и да го премахне завинаги. Но знаеше, че няма начин: досега нищо не бе успяло да отърве Ник от гласовете в главата му и от странните халюцинации, които от време на време му се привиждаха. Нямаше обаче никакво намерение да споменава на Шеп за тазвечерния епизод, тъй като той щеше да настоява да върнат Ник веднага в болницата в Уотърбъри, а това тя нямаше в никакъв случай да допусне.
Този път — не!
Не и след всичко, което сториха на Ник при последния му престой.
— Добре ли си вече, пиленце? — попита го тихичко.
— Когато ме гушкаш, те си мълчат — отвърна ѝ.
— Тогава цяла нощ ще те гушкам — обеща му тя.
И го усети как се усмихна, макар да беше ясно и на двама им, че решението не е нито в гушкането, нито в люлеенето.
Но и болницата не бе разрешила проблема; нито най-новото лекарство, които му бяха изписали.
Дори горещите ѝ молитви не успяваха да изтръгнат Ник от хватката на онова, което тя бе почнала да нарича „неговите демони“. А след като и Господ не беше в състояние да го отърве, какво друго оставаше?
Дали пък да не пробват с друг лекар?
Или с друг вид лекарство?