— Благодаря — каза Кейт. — Обикновено се обаждам предварително.
— Няма значение — засмя се сърдечно Анджи. — Повечето време съм си у дома.
Кейт ѝ върна усмивката и се запъти към колата си.
Замисли се за миг дали да не се отбие покрай училището да се види лично със Сара, но се отказа. По-добре засега да остави нещата в ръцете на Анджи. Ще намери време по-нататък да се срещне насаме с момичето.
Уверила се, че всичките ѝ страхове относно настаняването на Сара са били излишни, Кейт запали колата и пое пътя към дома си в Бърлингтън.
За момента бе затрупана с преписки и всяко ново настаняване ѝ се удаваше все по-трудно и се оказваше все по-сложно от предишното. Сега, като знаеше, че Сара Крейн е щастлива и се приспособява добре, поне за нея нямаше да се притеснява.
Поне засега.
* * *
Сара Крейн напълни таблата си и се стегна да посрещне думите, които вече чуваше да се шепнат, и подигравателните погледи, които я проследиха как куцука в опашката в столовата. Плати с трите еднодоларови банкноти, дадени ѝ сутринта от Анджи, макароните със сирене и миниатюрната чинийка с плодове, прибра си рестото, пое дълбоко въздух и се извърна с лице към претъпканата столова.
И пак, като вчера, като че всички столове в помещението бяха заети. С тази разлика, че днес раницата вече се изплъзваше надолу от раменете ѝ и ако в следващите няколко секунди не намереше къде да остави таблата, раницата щеше да се плъзне по дясната ѝ ръка, да я тресне по болния хълбок и да я повали на пода. Извърна се пак към касиерката, но мястото ѝ вече беше заето от друг плащащ ученик.
Върху количката за мръсната посуда?
Но някой вече дишаше във врата ѝ и напъваше да остави своите прибори.
Или може би да я препъне.
Сара се стегна, опря се на здравия си хълбок в металния шкаф и се подготви за най-лошото. Но вместо да усети „неволен“ тласък или нечий крак около глезена си, чу плах, несигурен глас:
— Мога ли да ти помогна?
Това пък що за номер беше? Какво ли ѝ подготвяха този път? Но когато се извърна да види говорещия — и по този начин пусна раницата да стигне до сгъвката на лакътя ѝ — веднага го разпозна.
Същото онова момче, което я наблюдаваше в деня на пристигането ѝ у Гарви.
Момчето, което вчера седеше само в дъното на столовата.
Което беше свело поглед, щом срещна нейния.
И сега, вместо да изчака отговор, направо ѝ взе таблата.
— Седни при мен, ако искаш — и така се изчерви, че на Сара ѝ стана ясно: очакваше тя да му откаже.
Сара използва свободните си ръце да вдигне раницата на раменете си и тръгна след момчето през лабиринта от маси и столове, стараейки се да не обръща внимание на шепота и подхилкванията — както и на единственото подсвиркване, което щеше да усети, че не е възхищение от външността ѝ, дори ако не беше последвано от бурен смях. След цяла вечност, която в действителност надали беше траяла и цели тридесет секунди, се добраха до една празна маса в дъното на столовата, а останалите деца, изглежда, си намериха най-после друга тема за разговор.
Сара седна срещу момчето и придърпа таблата си, за да извади оттам чиниите и приборите.
— Помня те — каза. — Беше на улицата в деня, в който се нанесох у Гарви.
Ник кимна и пак се изчерви, макар и по-слабо, отколкото предния път:
— Сигурно съм ти се сторил много невъзпитан — рече. — Казвам се Ник Дънигън.
— А аз — Сара Крейн. — И сведе глава към таблата си. — Благодаря ти за помощта. Насмалко да падна.
— О, те и без да паднеш ще ти се подиграват. Стига само… — Прекъсна го силно писукане от джоба на ризата. Ник бързо изключи алармата на мобилния телефон и пак пламна.
— Ей, Ник, добре, че ни подсети — изрева някой от другия край на столовата. — Не бива да забравяме каква откачалка имаме сред нас, нали?
Ясно! В уоруикската гимназия и Ник е обект на всеобщи подигравки като нея.
— Лекарствата ми — измърмори Ник, измъкна флакон от джоба, изсипа две хапчета в ръката си и ги пое с глътка мляко.
— За какво ти е алармата? — попита Сара. — Ако не я чуят, може и да не се сетят да те дразнят.
— Ами. Те и без нея го правят — сви рамене Ник. — Но без нея като нищо мога да забравя да си ги взема.
— Въпреки, че го правиш по едно и също време всеки ден? — учуди се Сара.
Ник кимна, а устните му се разкривиха в кисела гримаса, която според Сара трябваше да е опит за усмивка. Дали пък да не се ангажира тя да му напомня? Той как ѝ беше помогнал с таблата? Или пък щеше да го засегне още по-силно? Взе вилицата и почна да рови из макароните със сирене. Ник седеше смълчан и не отделяше поглед от хамбургера и пържените картофи върху неговата табла. Вилицата на Сара замръзна на половината път към устата ѝ: