— Ти няма ли да ядеш?
Ник кимна, но не си направи труда да започне.
Сара се озърна, но не забеляза някой да ги наблюдава.
— Какво има? — попита го тихо. — Какво те мъчи? — И съзря страх във вдигнатите му очи. — Кажи ми. Може пък да успея някак си да ти помогна.
Ник пак я изгледа:
— Нали няма да ми се смееш? — прошепна.
Сара забели очи:
— О, ама разбира се! Ще се пръсна от смях. Точно както ти направи, когато щях да си изпусна таблата.
Ник се поколеба, но по някое време се приведе към нея, а когато заговори, тя едва успя да го чуе:
— Понякога ми се привиждат разни неща. Които иначе ги няма. Затова са ми хапчетата.
Привиждали му се неща? Това пък какво можеше да значи? Тоя да не е някой пер… — Но Сара успя да прекъсне мисълта преди да се беше оформила докрай и се засрами от себе си. Какво излезе? Че и тя е същата стока като останалите деца в столовата?
Добре поне че не го каза на глас. Отсега нататък няма дори да си го помислям, зарече се.
— И в момента пак виждаш нещо, така ли? — попита го с най-нормален тон, все едно разговаряха за времето например.
Ник кимна.
— И какво точно виждаш? — поинтересува се Сара, забравила за момента собствения си обяд.
Ник се подвоуми, но после я погледна право в очите.
— Червеи — рече. — Знам, че в чинията ми трябва да има пържени картофи, но виждам друго.
Сара погледна купчината оплетени един в друг тънко нарязани картофи в чинията на Ник. Пресегна се и си взе един:
— Нали може да ги опитам? Като малка много обичах червеи с питки от кал. — И без да дочака отговор, сложи в уста едно картофче, сдъвка го и го глътна. — Ммм, че сладко! Съвсем като пържени картофки са на вкус. Нищо, че имат вид на червеи.
— Но нали не са? — попита Ник.
— Изобщо не са — зарече се Сара. — Най-обикновени пържени картофи.
Ник пое дълбоко въздух, отхапа едно крайче, после взе хамбургера си и взе да го яде. В това време Сара най-после вкуси от макароните със сирене, но внезапно ги извади от устата си:
— Ти сигурен ли си, че тъкмо това не ти е заприличало на червеи?
Ник завъртя глава:
— Те винаги ми напомнят на бели червеи. — И изведнъж се захили: — Само дето може и да не са халюцинация.
Втренчила се в обяда, който очевидно щеше да остане недояден, Сара реши, че Ник Дънигън всъщност ѝ харесва.
Поне повече, отколкото макароните със сирене.
Осма глава
Сара остана да седи безмълвно на мястото си в кабинета на госпожица Филипс и след като съучениците ѝ излетяха в коридора.
Какво ли толкова е направила?
За какво я кара госпожица Филипс да остава след училище?
Какво ли е сгафила през изминалия ден? Та те изобщо не бяха работили; само слушаха беседата на госпожица Филипс за натюрмортите и как най-добрите били така старателно композирани, че изобщо нямали вид на композиция. Така че нямаше в какво Сара да е съгрешила, след като само си беше водила записки.
Когато останаха сами в стаята, учителката затвори голямата врата и приседна на ъгъла на масата. Сърцето на Сара щеше да изскочи.
Вещица.
Сети се за казаното от приемната ѝ майка предната вечер и погледна към стъклото на вратата, за да се убеди, че Тифани и Зак не надничат оттам и няма да съобщят довечера на майка си, че Сара са я задържали след училище.
— Как ти се видя днешният урок? — попита госпожица Филипс. — При твоя талант сигурно ти се е сторил елементарна работа.
Сара сви рамене, но нищо не каза.
Учителката млъкна, намести се по-удобно върху масата и Сара изведнъж усети, че какъвто и да е поводът за разговора им, няма нищо общо с отминалия урок. А Бетина Филипс го потвърди със следващите си думи:
— Сара, притесних ли те, като тази сутрин ти предложих да те докарам до училище?
Сара усети как лицето ѝ пламна, но завъртя глава.
— Какъв е проблемът тогава?
Сара прехвърли всички дошли ѝ на ум отговори и изведнъж се сети за децата в столовата:
— Не предложихте да закарате някое друго дете — промълви. — Това, че ми е трудно да ходя, не значи, че имам нужда някой да ме кара. Ако другите видеха, че се качвам, после щяха да…
И млъкна. Ако почнеше да се оплаква от подигравките, току-виж госпожица Филипс отишла при директора, а той ще вземе да привика родителите на децата и тогава положението ще стане съвсем зле.
— Само това ли? — попита Бетина. — Сигурна ли си, че няма и друго?
Сара се поколеба, но в крайна сметка реши, че не вижда причина да не каже на госпожица Филипс самата истина, дори с риска да изкара приемната си майка… „тъпа“ беше първата дума, която ѝ дойде на ум, но Сара моментално я отхвърли. Но пък и какво значение има впечатлението, което ще създаде за Анджи Гарви? Най-малко пък ще вземе да лъже какво е казала приемната ѝ майка. Сара се прокашля и погледна Бетина право в очите: