А Сара си взе раницата и пое към дома в много по-добро настроение, каквото отдавна не ѝ се беше случвало.
* * *
Ник Дънигън беше влюбен.
Или, по-точно казано, беше убеден, че няма начин да не е влюбен. Че какво друго може да е, запита се на минаване през тежката врата на училището към на студа навън. Главата му като че беше празна, нещо го глождеше под лъжичката и само като се сетеше как седеше срещу Сара Крейн в столовата, сърцето му почваше да думка, а по физиономията му се размазваше усмивка, която сто на сто изглеждаше глупава.
Днес до обяд изобщо не беше имал представа що за нещо е това — любовта — но сега му стана ясно.
От нея на човек му става хубаво, иде му да затанцува и в същото време се чувства едно такова, особено.
Но най-вече му става ясно, че е намерил другиго, на когото може да се довери.
Комуто всичко може да каже. Абсолютно всичко.
И как можа така бързо да му се случи?
И защо, щом Сара Крейн се появеше, гласовете му млъкваха?
И пазеха пълно мълчание.
Невероятно, удивително, щастливо мълчание, сякаш тя и над тях упражняваше същото въздействие, каквото оказваше и на него. Та не посмяха и да гъкнат, като взе да ѝ разправя за халюцинациите си.
Това само по себе си беше адски странно: досега беше споменавал за халюцинациите единствено на майка си и на лекарите. А ето че днес го сподели и със Сара Крейн, а тя изобщо не му се подигра.
Спря се на стълбите пред училището. Дали пък да не изчака Сара и да я изпрати до дома ѝ. Ами ако тя не поиска да се прибират заедно? Ами ако вече е размислила върху онова, което ѝ разправи по време на обеда, и е решила, че е откачен?
При тази ужасно гадна вероятност направо му се отщя да я чака.
Що за тъпа идея поначало? Откъде-накъде такова хубаво и добро момиче като Сара Крейн ще изпита към него такива чувства, каквито той изпитва към нея? Запрескача стъпалата през едно и щом стъпи на тротоара, свърна надясно и пресече футболното игрище по диагонал към дома си, а под подметките си чу хрущенето на почти замръзналата трева.
Но на минаване покрай трибуната в далечния край на игрището погледът му беше привлечен от нещо, което мръдна изпод седалките. И чу глас, от който стомахът му се сви.
Конър Уест.
Всичките номера на Конър минаваха, тъй като беше син на шефа на цялата уоруикска полиция, състояща се от трима помощник-шерифи, включително и баща му.
— Здрасти — каза Конър.
И докато Ник се усети, се оказа наобиколен от Конър и двама негови приятели. Еуфорията от следобедните часове мигновено се изпари.
И той пак стана лудия Ник Дънигън.
— Значи лунатикът вече си има гадже, а? — изсмя се злобно Конър. — Как ли се чувства човек, след като е изклатил една саката, а?
Боби Фендлър почти се навря в лицето на Ник и гадно се нахили:
— Като ви гледахме на обяд, си викахме: „Тия що не си вземат стая в някой мотел?“
— Сега къде си тръгнал? Да търсиш терен за чукане ли? — обади се и Елиът Наш. — С оная, куцата?
Пробудените гласове в главата на Ник взеха шумно да се възмущават.
— Ще ни пуснеш ли да гледаме? — изнахалства Конър. — Щур купон ще стане: Ник Лунатика се мъчи да го навре на сакатото си гадже.
— Божичко, ще се издрайфам при самата мисъл — хвана се Елиът през корема и се преви, сякаш се канеше да повърне върху маратонките на Ник.
— И ще им се народят куп гърбави психопатчета, представяте ли си? — ръгна Конър Ник в гърдите.
Ник успя да замръзне на място. Още няколко минути и ще им писне и ще го оставят на мира.
Както винаги.
Но съвещанието в главата му надигна вой: бий ги, не им прощавай, тресни им по един, извади им очите, ритай ги, хапи ги, дери ги с нокти, ако трябва, ама ги остави паднали на улицата — да се гърчат от болка, да кървят и да умрат. Воят се засили дотам, че Ник очакваше главата му да се пръсне от болка, а и на зрението му стана нещо.
Вече едва виждаше Конър, Елиът и Боби.
— Млъкнете! — викна задавено Ник. — Млъкнете. Затрайте, моля ви се!
— Да си траем ли? — викна Конър и пак го ръгна в гръдния кош. — Кой си ти, че да ми кажеш да млъкна бе?
Някаква агония експлодира в мозъка на Ник и зрението му изведнъж се проясни.
Месото падаше на ивици от лицето на Конър, а кръвта се стичаше по врата му и капеше по земята.
Елиът избухна в пламъци, но викът от зейналата му уста се удави в гласовете на демоните в главата на Ник.
— Престанете! — викна Ник.
— Я млъквай бе, лузър такъв. — И Боби Фендлър силно блъсна Ник, за да подчертае думите си.
Сега вече от Боби се разхвърчаха цели парчета, носени от някакъв могъщ вятър, и провиснаха от голите клони на обезлистените дървета като окървавени декорации за Хелоуин.