Елиът Наш продължаваше да гори и плътта се топеше по костите му.
А езикът на Конър Уест висеше само на нещо като конец и припляскваше гротескно при всяка казана от него дума.
— Млъкнете! — изпищя Ник и така диво замахна, че тримата му мъчители се стреснаха и отстъпиха. — Оставете ме на мира! Не искам повече да ви виждам!
— Айде, споко бе — обади се Конър. — К’во толко сме ти направили?
Но в главата на Ник, готова да се пръсне от пищящите гласове, думите на Конър се изгубиха като кротко бълбукане, а ужасите, които виждаше, не престанаха дори когато стисна очи. Закри ушите си с ръце и взе бавно да се върти на място.
— Не! Не! Не! — въртенето му ставаше все по-шеметно, сякаш го тласкаше някаква невидима сила.
— Леле-лелеее! — прошепна Конър и дръпна Елиът Наш за лакътя. — Давай да изчезваме, че тоя май съвсем изперколяса.
— Откаченяк — добави Боби Фендлър, но не се сдържа и блъсна за последно въртящото се момче.
Ник изгуби равновесие и се строполи на тревата, а тримата му мъчители се отдръпнаха, озърнаха се да се убедят, че никой не ги е видял, после хукнаха да бягат.
Ник беше обхванал главата си с ръце и се молеше задавено, но и неговият глас потъваше моментално в какофонията на пищящите за отмъщение демони.
* * *
По някое време гласовете се поуспокоиха.
Ник седна, напипа в раницата плетената шапка и я нахлупи на главата си да стопли замръзналите си уши. С крайчеца на окото мярна няколко провиснали от клоните късове месо от Елиът Наш и за миг му се стори, че и в канавката пред трибуната все още се стича кръв.
Но в същото време виждаше и реално съществуващи неща. Току до футболното игрище се издигаха къщи, минаваше тротоарът, и само след няколко преки щеше да си е у дома.
Изправи се, отупа прахоляка и пясъка от панталона и пое към къщи.
* * *
Сара излезе от училището с толкова книги в раницата си, колкото не бе подозирала, че е в състояние да носи, спря се на тротоара и се огледа за Ник. Не че имаха някаква уговорка да се срещнат след часовете, пък и да я беше чакал, тя бе закъсняла заради срещата си с госпожица Филипс. Въпреки това ѝ стана мъчно, че го нямаше; заболя я почти толкова, колкото и от хълбока, който я измъчваше на всяка крачка.
Е, и утре е ден.
Както си вървеше по тротоара, погледът ѝ се привлече от нещо на витрината на сувенирния магазин на главната улица, точно срещу градския площад: голяма — и прекалено пъстра — карта на Уоруик, с отбелязани по нея всички местни исторически забележителности и черкви — макар и не толкова очебийно, колкото местонахожденията на членуващите в местната Търговска камара фирми, които бяха спонсорирали създаването на картата.
Сара успя да намери гимназията, дома на семейство Гарви и, разбира се, магазина, пред който стоеше в момента. В самия край на картата забеляза и затвора, в който лежеше баща ѝ. А само на километър и половина от нея, на брега на Шътърс Лейк, откри нещо друго.
Сградата на някогашния затвор, очевидно заменен от сегашния.
Сара килна глава и се загледа в дребното изображение на бившата къща на управителя на затвора — единствената останала оттогава сграда.
И колкото повече се взираше, толкова повече осъзнаваше колко прилича тя на къщата, която бе изобразила в часа по рисуване.
Къщата, която досега бе виждала единствено в мъчещите я от време на време кошмари. Сви очи и заразглежда още по-внимателно картинката. Вярно, приликата беше съвсем очебийна, но пък малко ли стари каменни къщи има в Ню Инглънд? Стотици? Ако не и хиляди. Къщи, които няма начин да не си приличат в едно или друго отношение.
Изведнъж си зададе въпроса: дали пък това не е къщата на Бетина Филипс?
И след като реши, че ще е полезно за крака ѝ да походи малко повечко, Сара съсредоточи цялото си внимание върху картата, запомняйки маршрута до мястото на бившия затвор. Когато го запамети достатъчно добре, че да е сигурна, че няма да се изгуби, тръгна по тротоара, а на първото кръстовище пое в северна посока. Притесни се само когато запалиха уличното осветление, но слънцето ѝ се стори още доста нависоко, пък и разстоянието не беше кой знае колко голямо.
Разполагаше с достатъчно време.
Петнадесет минути по-късно Сара вече оглеждаше дългата извита автомобилна алея към „Шътърс“. Ръждясали порти висяха от пантите, а по сложните им орнаменти от ковано желязо се бяха впили клоните на заскрежено дребноцветно чадърче4. Сара смъкна раницата, остави я на земята и разкърши схванатите си рамене.