Щом има порти, значи не е желателно да влиза. Ако минеше през тях, щеше ли да значи, че е влязла без разрешение в чужд имот?
Но пък те защо не са затворени? Вероятно госпожица Филипс няма нищо против хора да вървят по алеята ѝ. А и тя само ще се приближи толкова, колкото ѝ е нужно, за да огледа къщата.
Остави тежката си раница с учебниците до портата и тръгна бавно по автомобилната алея, която се оказа по-дълга, отколкото предполагаше.
Когато отмина последната извивка на алеята, сградата се появи пред погледа ѝ и потвърди казаното от Бетина: наистина изглеждаше запусната.
Кепенците ѝ висяха под всевъзможни ъгли, също като портата от ковано желязо, улуците покрай стрехите едва се крепяха на място, а някои бяха толкова провиснали, че надали успяваха да отведат дори част от дъждовните води.
Всичко по къщата беше разкривено и ръждясало.
По тротоара липсваха плочи, а големият шадраван отпред имаше вид на непочистван от десетилетия.
Нищо чудно, че хората очакваха сградата да е обитавана от призраци.
Страшна, но и необичайно позната.
Сара затвори очи и моментално си представи рисувателната хартия върху масата, заедно с кафявия пастел.
Представи си изображението на каменната сграда с начупения силует на покрива и скатове, хвърлящи странно преплитащи се сенки.
А щом отвори очи, видя същата сграда пред себе си.
По-западнала, отколкото на рисунката ѝ, но несъмнено същата.
Ръцете ѝ настръхнаха, а след малко — и гърбът ѝ.
На всяка цена трябва да се махне, преди Бетина Филипс да е погледнала през прозореца и да види, че е влязла без разрешение.
Тъкмо в този миг иззад ъгъла на къщата се появи черно куче с грива около шията и с приведена глава. Сниши се и впери поглед право в нея.
Сара се смрази. Само това ѝ липсваше сега — да я погне някое куче пазач. Стигаше му само да ѝ скочи и тя щеше да се озове на земята, без изобщо да може да се защити.
Кучето взе да се прокрадва много бавно към нея по автомобилната алея — с настръхнала козина по гръбнака и приведена към земята глава.
Сара не смееше да помръдне. Чуваше се как диша, а сърцето ѝ направо щеше да изскочи.
Изведнъж и двамата чуха затварянето на автомобилна врата, кучето се стресна, приклекна, хвърли последен поглед на Сара и така бързо и безшумно изчезна в гората, сякаш изобщо не се беше появявало.
Заработи автомобилен двигател.
Сара отстъпи от алеята и се прикри сред дърветата.
Спусналото се съвсем близко до хоризонта слънце блестеше право в очите на водача. Сара успя да огледа човека зад волана на минаващата кола: сама жена, с пристегнати плътно на тила коси, но засмяна, сякаш току-що е чула добра вест.
Дали пък не беше някоя от градските сплетници, дето разнасяли клюки за Бетина Филипс, пък после идвали да се съветват с нея?
Изчака колата да се скрие зад следващия завой на алеята, излезе из укритието си и хвърли за последно поглед на сградата.
Изведнъж ѝ се прищя да може и вътре да надникне. Буквално не можеше да си представи как Бетина живее сама в такова огромно жилище.
Съвсем сама ли го обитава, или си има поне няколко домашни любимци? Дали и мебелите ѝ са така скапани като къщата?
Из един от комините се проточи тънка струйка дим. Свечеряваше се и Бетина Филипс беше запалила камината си.
Сара трябваше бързо да се прибере, преди да се е стъмнило, но дори и тогава щеше да ѝ се наложи да измисли за пред Анджи Гарви убедително оправдание за отсъствието си.
Библиотеката! Точно това ще каже. Била е в библиотеката. И за да не се получи пълна лъжа, ще вземе да се отбие там на път към дома.
Но и дума няма да спомене за Бетина Филипс.
Нито една.
Девета глава
Сара се напъваше да върви колкото се може по-бързо по заледения тротоар и да не изостава от семейство Гарви, но от студа в неделното утро хълбокът я болеше при всяка крачка. Въпреки всичкото ѝ бързане, семейството бе стигнало почти до средата на пътя към по-следващата пряка, а Сара едва тогава свърна край ъгъла и пред очите ѝ се появи черквата „Божа мисия“.
Закова се на място.
Само при вида на сградата, обявена за Божи храм през тялото ѝ премина смразяващо усещане — много по-студено от късната есенна утрин.
Ако наистина е Божи дом, защо скованата от летви върху обикновен дървен скелет постройка с една-единствена забита в небето остра кула ѝ предаваше това вътрешно чувство на мрак и зло?
— Хайде идвай де — извика я Тифани.
Но обзелият я ужас бе тъй мрачен, че едва ли не предпочете отгоре ѝ да се стовари гневът на Мич Гарви, отколкото да мине през вратите на черквата.