Дълго потисканата скръб по жена му изведнъж пламна в Ед. Подклаждан от дългите часове на пиянство, бесът му избухна, той се втурна подир мъжа, пак го сграбчи за предницата на гащеризона и го захвърли срещу тухлената странична стена на сградата, покрай която минаваше.
— Няма да говориш така! — нареждаше Ед думи, разкривени от алкохола в кръвта му, и омаломощени от скръбта, която разяждаше душата му. И почти без да се усети, блъсна главата на онзи в тухлите.
— Ей! Ама аз…
— Млъкни! — заповяда му Ед. И продължи да блъска главата на оня пак и пак, сякаш искаше да подчертае всяка отделна своя дума: — Няма! Така! Да! Говориш! — Нозете на човека се подкосиха и Ед го пусна да рухне на земята. — Идиот! — рече по-скоро на себе си и не обърна особено внимание на кръвта, която бе взела да се събира под главата на падналия. — Какво знаеш ти!
Върна се със залитане при стария си пикап, задържа се за дръжката на вратата, извади ключовете от джоба, изтърва ги, намери ги опипом до бордюра и по някое време успя да се качи в кабината. Някъде към шестия опит нацели отвора на стартера и запали двигателя.
— Идиот! — пак рече сам на себе си и даде мръсна газ. Зъбните колела изхъхриха, докато се мъчеше да включи на задна, после отстъпи рязко от амбреажа, хвърли струи чакъл зад себе си и се изстреля по тъмния, самотен път, който трябваше да го отведе до не по-малко тъмния му и самотен дом.
* * *
Сара Крейн се събуди уплашена, с разтуптяно сърце. Кошмарът, който редовно ѝ се присънваше, откакто почина майка ѝ, бързо избледня, та ѝ остана единствено споменът от някаква къща — огромна къща — в която ѝ бе невъзможно нито да види, нито да чуе многобройните хора, които я изпълваха.
Но беше убедена, че са там.
И че са не по-малко самотни и уплашени, отколкото самата тя.
Остана да лежи, пулсът ѝ бавно възстанови нормалния си ритъм, а последните кадри от кошмара ѝ напълно избеляха. Тъкмо се канеше да се обърне и да се помъчи отново да заспи, когато изведнъж усети, че нещо не е наред.
Заслуша се, но нищо не чу.
Домът ѝ бе съвсем тих — не по-малко тих от огромната сграда в кошмара ѝ.
В тишината единствено забулената от облаци луна хвърляше меки сенки върху леглото. Гушна проскубания плюшен заек, с който спеше, откакто се помнеше, и пак наостри уши.
Нищо.
Пълна тишина. Прекалена тишина.
Майка ѝ все разправяше, че като хъркал, баща ѝ направо лющел боята на хамбара, но ето че тази нощ Сара не чуваше хъркане нито от съседната стая, нито откъдето и да било другаде в къщата.
А това можеше да означава само едно: пак се е запил в „Пред камината“.
Желаейки, надявайки се, та дори и молейки се това да не е истината, Сара се изсули от леглото и надникна в спалнята на родителите ѝ. Леглото си седеше оправено. Промъкна се тихо до долния етаж, но още преди да стигне, ѝ стана ясно, че е съвсем сама у дома.
Буквално усещаше физически празнотата.
И диванът беше свободен, облегалката му гладко застлана с плетената кувертюра. Върху кухненската маса стояха в безпорядък дузина празни бирени бутилки, а през прозореца се виждаше, че пикапът на баща ѝ не е паркиран на обичайното му място пред гаража.
Това напълно потвърждаваше догадката ѝ, че е в „Пред камината“, където напоследък ходеше все по-често и пиеше все по-яко. Последният път се върна толкова пиян, че насмалко да забие пикапа в стената на хамбара. Сара се зарече тогава, че при следващото му ходене ще отиде лично да си го прибере.
И ето че това „следващо ходене“ се бе случило тази вечер.
Още нямаше шофьорска книжка, но от десетгодишна обикаляше фермата с пикапа, така че трите километра между „Пред камината“ и къщата нямаше въобще да я затруднят.
Навлече дънките и пуловера и се напъна да си представи как влиза в бара, убеждава баща си да ѝ даде ключовете и да се качи в пикапа да го закара до дома.
Но картината изобщо не се получи. Майка ѝ обаче го беше постигала, така че нищо няма да я спре. А току-виж се намерил и някой не толкова пиян, колкото баща ѝ, който да се намеси в нейна полза.
Омота около врата си същия онзи вълнен шал, с който преди няколко часа беше ходила до кокошарника и хамбара, нахлузи си до под ушите дебелата плетена шапка, навлече плътното яке и чифт подплатени с вълна ръкавици и излезе в ледовитата нощ.
Изкара велосипеда от гаража, яхна го и по дългата алея излезе на тихия път, осветяван сегиз-тогиз единствено от изскачащата иззад облаците луна.
Въртеше изправена на педалите с все сила, от режещия вятър очите ѝ сълзяха и се чудеше дали ще успее да стигне до „Пред камината“, преди лицето ѝ да замръзне.