Анджи стисна устни. Какво ли е направила Сара? Освен ако белята, заради която я вика шерифът, не я е направил Ник Дънигън. Е, отсега нататък — никакво вземане-даване между Сара и Ник… дето цял град го знае, че трябваше да си седи в психиатрията.
— Търсете, колкото искате — каза Анджи. — Но все пак държа да знам какво… — Гласът ѝ обаче се изгуби при вида на щръкналите изпод напоената с кръв хавлия четири кучешки лапи. — Да не би някой да е прегазил кучето?
— Става дума за моето лично куче — прекъсна я Дан. — И не е прегазено. А някой му е разпорил корема.
Погледът на Анджи се премести върху Сара, но момичето май и досега не беше забелязало, че е дошла. Стоеше си там, вперило очи в земята като някакъв идиот.
— Не мога да повярвам — заяви Лили Дънигън и прегърна през рамо сина си. — Ник не е способен на такова нещо.
Ник се опита да се отърси от ръката ѝ:
— Конър го насъска насреща ни. То скочи през оградата като да се нахвърли на Сара, после изведнъж взе да кърви. След това се свлече на тротоара и… — Този път се изгуби гласът на Ник, който нямаше сили да опише видяното.
А Лили огледа мрежестата ограда около имота на Уест и минаващата отгоре ѝ островърха бодлива тел:
— Сигурно го е раздрала оградата.
— По нея няма нито козина, нито кръв — обори я Дан. — А и самата рана има вид по-скоро на срез, а не на раздиране, макар че последна дума по въпроса ще има ветеринарят.
— Учила съм за медицинска сестра — каза Анджи. — Нека погледна. — Вдигна хавлията, но бързо я пусна, за да не повърне. — Боже мили!
— Той го направи — посочи Боби Фендлър към Ник.
— Добре де! Спокойно! — стисна предупредително Дан Уест рамото на Боби със сила, доста по-красноречива от думите му. — Вече чухме мнението ти. — След което се извърна към Лили и Анджи. — Кръв всъщност няма никъде, освен по Конър, който твърди, че кучето го било ухапало, когато се опитал да му помогне. Трябва много да го е боляло, та да не го е познало. Невъзможно е обаче някой да извърши такова деяние, без поне малко кръв да остане по него.
— А Конър къде е? — попита Лили.
— Жена ми го закара до болницата.
— Какво търсите всъщност?
— И аз не знам — призна си Дан Уест. — Но реших, че няма да е редно да претърсвам вещите им без да имам разрешение от вас двете с Лили. Не за друго, а защото става дума за моето куче и моя син, и не ща някой после да разправя, че съм подхвърлил някакви улики против тези деца.
Анджи грабна раницата на Сара и я набута в ръцете му:
— Търси колкото искаш. И аз държа да знам, ако Сара има нещо общо с тая история.
— Ще трябва да започна от Ник — прехвърли Дан вниманието си към Лили Дънигън. — Все пак и Елиът, и Боби твърдят, че той…
— Елиът и Боби ще кажат всичко, което им дойде на ум, само да не ги изловят за нещо — прекъсна го Лили. — А ако са сигурни, че ще им се размине, сто на сто ще гледат да натопят Ник. Но ти гледай там, макар че каквото и да търсиш, съмнявам се, че ще го намериш у Ник.
Ник застана пред Дан.
— Разкрачи се и вдигни настрани ръце — нареди му Дан. — Носиш ли някакво оръжие по себе си или в раницата?
— Не — отвърна Ник.
Дан опипа джобовете му, отупа го навсякъде, после отвори раницата му и изсипа съдържанието ѝ на тротоара.
Нямаше нищо, освен учебници, тетрадка, няколко химикалки и полупразно шише вода.
Убедил се, че у Ник няма никакви улики, Дан Уест се зае с раницата на Сара и само след секунди държеше разтворена картината, нарисувана от нея преди по-малко от час.
На Анджи ѝ беше достатъчен един бегъл поглед, за да се убеди на мига, че каквото и да беше станало с кучето на шерифа, Сара Крейн — дъщерята на осъден убиец — има пръст в цялата работа.
Самото ѝ семе беше лошо.
Като разгледа нарисуваното кръвопролитие — съответстващо напълно на кучешкия труп на тротоара — Дан пребледня:
— Това твое ли е? — попита Сара.
— Да — кимна тя. — В часа по рисуване я направих — прошепна.
— В часа на Бетина Филипс — добави Анджи с разтреперан от бяс глас.
Сара усети моментално, че Анджи исках да прехвърли цялата вина върху учителката ѝ.
— Но тя изобщо не я е виждала. Не ѝ я предадох… Тя няма нищо общо с тази рисунка, а и аз самата нямам нищо общо…
— Така е, като почитат сатаната — рече Анджи и посочи рисунката, която все ще беше в ръцете на Дан Уест. — С това се занимават те — с животински жертвоприношения! Убиват невинни животни, та…
— По-спокойно, Анджи — възпря я Дан. — Стига с тия безразборни обвинения. По-добре ме остави да проследя тая работа до дъното ѝ, а?