— Ще си събереш нещата, щом Тифани отиде до тоалетната — каза Анджи и искрица надежда присветна в душата на Сара. — А после ще ти покажа къде ще спиш отсега нататък.
Краткотрайната надежда на Сара рухна с гръм и трясък. Стана ѝ ясно, че всичко вече е решено.
И че никъде няма да ходи.
* * *
В къщата бе настъпила промяна.
Бетина я усети в мига, в който отвори задната врата на „Шътърс“ и влезе в дрешника за работното облекло. Какво ли пък толкова е могло да се промени? Сигурно е уморена… Денят ѝ в училище никак не беше лек.
И въпреки това…
Вероятно заради тишината. Обикновено още с отварянето на вратата я посрещаше щастливият лай на Роки — полутериера, полу-каквото-ти-дойде-на-ум, когото беше спасила от гората преди пет години, — който веднага след това се тръшваше по гръб с надеждата да го погали по коремчето.
Днес обаче нямаше и помен от него, а и котараците не гледаха с укор празните си купички. По-точно казано, котараците никакви не се виждаха.
Бетина остави папката с ученическите рисунки върху сгъваемата маса до пералнята, сне палтото си, разви шала и също го окачи на куките до задната врата, после навлече чакащия я винаги там огромен вълнен пуловер, предназначен да я предпазва от мразовития въздух поне докато се позатоплеше кухнята.
Днес обаче къщата ѝ се стори необичайно усойна.
Студена. Но и още нещо.
Какво ли?
Замръзна неподвижна, без нито един мускул да трепва по нея, и се заслуша.
Нищо.
Но дори и тишината не можа да я успокои. На път към кухнята усещането ѝ, че самата аура на къщата се е променила, се засили.
Дали има някой в къщата? Влизал ли е някой в нейно отсъствие?
Не.
Не беше това. Нещо друго имаше. Самата къща като да беше се променила, откакто излезе за училище сутринта.
В кухнята тъкмо взе чайника да му смени водата, когато целият ѝ тил настръхна.
С нея в кухнята има и друг.
Някой, или нещо, я следи.
— К-к-кой е? — провикна се с необичайно силен дори за собствените ѝ уши глас.
Нищо.
Понечи да остави чайника, но се сепна. Беше наполовина пълен с вода от сутринта и все можеше да ѝ послужи като някакво оръжие.
С което да отблъсне съществото зад гърба ѝ.
Стисна с все сила дръжката, стегна се и се извъртя рязко.
И не видя нищо.
Нищо освен Купър — черния в общи линии лабрадор, който се беше измъкнал се от гората седмица след като беше прибрала Роки, успя да събори само за час три статива и една маса, и остана за постоянно. Сега седеше кротко пред вратата за към мазето и не отлепяше очи от нея.
— Какво правиш? — попита го. — Зимника ли охраняваш? Да не би долу да има нещо? — Отправи се към вратата, но кучето изръмжа тихо, предупредително. Бетина отстъпи крачка назад и кучето като да се отпусна. — Купи? — продължи да му приказва Бетина. — Какво ти става? Спасявам те, храня те, приемам те у дома си, а сега не ме пускаш в собствения ми зимник. — Но както му говореше, усети, че всъщност няма никакво желание да слиза в мазето — ама никак.
Изведнъж самата мисъл за стръмната тясна стълба, влажните стени, миризмата на плесен и покритите с паяжини греди…
Онези греди…
Гредите, които Сара беше нарисувала. Бетина усети как цялата настръхна и пак погледна кучето? Какво ли има? Да не би да ѝ чете мислите?
Или и то е усетило промяната в къщата?
Чайникът кипна, тя си направи чаша чай и взе да се укорява за глупавите си мисли. Не ѝ беше за пръв път да се чувства особено в къщата — дори да изпитва страх. Но днешното усещане бе коренно различно от всеки друг път: тогава съвсем сама бе гледала някой филм от онези, които всяват ужас в душата дори на човек в многолюден киносалон, да не говорим за жена, живееща сам-сама в точно такъв вид къща, каквито тези филми особено сполучливо представят.
Да, но днес не гледаше филм, а нещата просто не бяха такива, каквито трябва да са.
И Купър, който обикновено се тръшваше в краката ѝ, независимо къде се намираше тя, сега стоеше пред вратата на стълбището към зимника и я наблюдаваше.
Добре де, а къде са останалите животни?
Като по поръчка, през вратата на кухненския килер се измъкна Пайуакет — кафявият тигров котарак, кръстен на котарака в стария филм6, който си беше пуснала вечерта, след като го беше донесла у дома — и се уви около нозете ѝ.
Глупачка. Втелява се. Всичко си е наред.
С Пайуакет по петите ѝ и Купър, оставен на страж на определения от самия него пост в кухнята, Бетина се отправи с чашата чай и папката с рисунките към студиото си. Но вместо да пренебрегне мрака в стаите, през които минаваше, за да пести от сметката за електричеството, тази вечер запали всяка лампа, покрай която мина, прогонвайки колкото се може по-далеч мрака.