Хубаво, де, ама на пост срещу какво?
Бетина прогони мисълта от главата си, убедена, че ако не го направеше, нямаше да може да заспи от страх.
Пък и нищо не се беше случило въпреки по-раншните ѝ притеснения — добре, де, въпреки обзелия я по-рано страх.
С изключение на една счупена грозна лампа.
Пъхна се в леглото и протегна уж небрежно ръка към ръкописа, готова да бъде нападната от Худини, но котаракът остана неподвижен, макар и втренчен в нея.
По някаква случайност Худини беше разхвърлял страниците от самото начало на историята — ако ръкописът изобщо представляваше някаква история — озаглавена „Месоядно“.
„Съвсем уместно“, мина ѝ през ум, като си даде сметка от колко точно такива месоядни животни е заобиколена. И се поколеба.
Надали точно тази нощ бе най-подходящата за четене на странните фантазии на своя предшественик. Онези, които досега беше прочела, не приличаха на нищо от онова, което дотогава ѝ беше попадало, а бяха по-скоро картинни описания на отвратителните деяния на хората, заслужили да бъдат в някогашния тукашен затвор.
Странното обаче беше, че прапрадядо ѝ не упоменаваше конкретни случаи, нито подсказваше някъде, че писанията му са базирани на такива случаи.
По-скоро ги беше представил като белетристика.
Като плод на собственото му въображение.
Бетина се запита дали няма да намери някое по-подходящо четиво от „Месоядно“, но в мига, в който взе да прелиства страниците, Роки заръмжа, а Пайуакет замахна към халата ѝ с извадени нокти.
Дори Форлорн изсъска и ѝ се озъби.
Какво им ставаше на тия животни?
Нямаха нищо общо с домашните ѝ любимци — поне не с онези, които беше оставила у дома си сутринта.
И те — като къщата — се бяха променили.
Имаше чувството, че в къщата се е появило нечие присъствие, някаква невидима сила, заплаха, каквато дотогава не беше усещала.
И очевидно животните също я усещаха.
— Което пък е пълна глупост — произнесе тя на глас, но в огромната къща гласът ѝ прозвуча като слаб шепот.
Пъхна се под завивките така, както си беше по халат, после придърпа плътно яката му към врата си. Изведнъж убедила се някак си, че всъщност не ѝ е оставено да избира, се зачете в ръкописа — пленителната история на един човек и неговото куче.
И то не какво да е куче.
А немска овчарка — огромно, пъргаво, идеално дресирано и абсолютно покорно на господаря си.
Бетина Филипс се опита да спре, след като стигна до пасажа, в който човекът завърза кучето си към масата и взе скалпела.
Опитът ѝ се оказа съвсем неуспешен.
Някой — или животните, или странната невидима сила в къщата — преобръщаше страниците една подир друга.
Четиринадесета глава
На Шеп Дънигън хич не му се слушаше монотонното слово на управителя — до болка познатата му вече политически коректна лекция по въпроса за сексуалния тормоз. Толкова пъти я беше слушал, че и сам можеше да я изнесе, но все пак нямаше да е лошо да демонстрира на шефа, че умее да работи в екип. Имаше чувството, че и останалите присъстващи в просторната зала надзиратели и администратори от затвора проявяват същото отношение: повечето му съседи или си проверяваха електронната поща по блекберитата, или си чатеха с някого по телефоните и изобщо правеха всичко друго, освен да слушат поредната порция политически коректни дрисни, спусната им от щатската управа, включително и това, че вече не се говореше за затвор, а за „изправителен дом“. Това пък кой го измисли? Сигурно същите льольовци, дето няколко десетилетия се мъчиха да наложат наименованието „поправително заведение“. И откога същите тия глупаци са започнали да наричат надзирателите „изправителни служители“?
Кого си мислят, че заблуждават, освен себе си? Пандизът си е пандиз и повечето му обитатели нито се разкайват, нито очакват да бъдат „изправени“. Занимава ги единствената мисъл кога ще ги пуснат. А пък Шеп имаше точно обратната цел — да ги държи зад решетките колкото се може по-дълго — която се споделяше от повечето му съседи на събранието.
Включително и Мич Гарви, разплул се на съседния до него стол и проявяващ още по-слаб интерес и от Шеп в думите на управителя. В същото време обаче Мич беше съвсем наясно, че не е сред любимите образи на Шеп и че чувствата им са взаимни. За какво тогава се беше натресъл едва ли не в скута му?
Шеп получи отговор на въпроса си само секунда след като управителят млъкна.