— На теб пък какво ти влиза в работата? — наежи се Крейн.
— Влиза ми, влиза ми — подсмихна се Мич. — Ти не ме ли познаваш, Крейн? — И без да дочака отговор, Мич се приведе към него и прошепна заплашително: — Аз съм новия ѝ татко, Ед. Сега аз съм татко ѝ и ти казвам, че изобщо не е възпитана като хората. Има му нещо на това момиче. Май е тръгнала по стъпките на Сатаната.
— На Сатаната ли? — оцъкли се насреща му Ед. — Какви ги приказваш, по дяволите?
— А! Чу ли се сам какво каза? — запита самодоволно Гарви. — И пред дъщеря си ли така кълнеш?
— Не разбирам какво искаш да ми кажеш — рече Ед.
Но Мич видя как очите му започнаха да се изпълват със страх.
— Вчера убила едно куче. Беззащитно куче.
— Глу… — понечи да каже Ед, но си прехапа езика, да не даде повод на Гарви да му лепне някое наказание. — Сара не е способна на такова нещо.
— Самата истина ти говоря, Ед — запъти се към вратата Мич. — Вярвай ми. Но благодарение на мен и моето семейство, малкото ти момиченце все още има някакви шансове.
— Никакви шансове не ѝ трябват — не отстъпваше Ед. — Много свястно дете си е тя!
— Може и да е… а може и да не е — отвърна Мич. И изведнъж тонът му се втвърди: — А ти гледай да не сгафиш в нещо по време на престоя си тук. Нали ми схващаш намека? Не желаем да Сара да ѝ се случи нещо, което не е заслужила, нали ме разбираш?
Мич се застоя в килията, колкото да види как Ед побледня, осъзнавайки надвисналата над дъщеря му заплаха. Засмя се самодоволно и тръгна да си гледа работата. Само физиономията на Крейн му стигаше, за да оправдае труда да дойде чак дотук.
Понякога си мислеше, че надали има на света по-приятна работа от неговата.
* * *
Бетина Филипс мина по чиновете, върна оценените рисунки от предния ден, похвали представилите се добре ученици и им даде напътствия по днешното задание. Когато стигна до Сара Крейн, момичето сякаш физически се сви и макар че вдигна глава, очевидно отбягваше погледа на Бетина.
— Искам да те видя след часа — каза учителката, но колкото и да се мъчеше гласът ѝ да е приветлив и топъл, остана с чувството, че на Сара ѝ иде буквално да побегне от кабинета.
Какво му става на това момиче?
Сара все пак кимна по някое време, а секунда след това би звънецът.
Учениците тръгнаха да напускат забързано стаята, а Бетина взе да подрежда катедрата си и да слага в папката рисунките, които вечерта щеше да прегледа. Само минута по-късно на мястото си беше единствено Сара.
— Вчера не си ми предала рисунка, Сара — отбеляза Бетина. — Какво има?
Погледът на момичето беше забит в масата пред нея.
— Не ми хареса онова, което направих.
— А защо смяташ, че щом ти не си го харесала, няма да го харесам и аз? — изгледа я въпросително Бетина.
Сара понечи да ѝ отговори, но после се отказа.
— Аз най-сериозно държа да виждам всичките ти работи — не отстъпваше учителката. — Как иначе ще знам доколко напредваш?
Сара пак се размърда притеснена на стола си и май пак тръгна да каже нещо, но премълча, а Бетина вече беше съвсем сигурна, че нещата не опират само до това, дето не си била харесала вчерашната рисунка. И се сети за откъслечните приказки, които беше дочувала цял ден — не само между учениците, но и между някои учители.
— Я ми разкажи какво стана вчера с Ник Дънигън и Конър Уест, Сара.
И Сара внезапно взе, че изправи глава.
— Не знам какво точно стана, госпожице Филипс. Конър почна да насъсква кучето си срещу нас с Ник и докато се усетим, нещо му стана — опита се Сара да сглоби някакво описание на случилото се, но то и днес ѝ прозвуча толкова неубедително, колкото ѝ се беше сторило и вчера, когато всичко стана пред очите ѝ. — Не знам как стана, но изведнъж коремът му се оказа разпран, то падна на тротоара и… и…
Бетина забеляза как цялото тяло на Сара потръпна и как гласът ѝ ѝ изневери, но и самата тя беше не по-малко потресена.
Според това, което успя да измъкне от Сара, излизаше, че кучето на Дан Уест е умряло по абсолютно същия начин като онова в разказа, който бе прочела предната вечер.
— Гледката трябва да е била ужасяваща — каза по едно време. Приближи се до Сара, придърпа табуретка и седна. И едва тогава пак заговори, подбирайки най-старателно думите си:
— Не те разбирам съвсем, когато казваш, че коремът на кучето бил разпран. Самият срез дълбок ли беше?
Сара кимна.
— Толкова дълбок, че… — пак млъкна, но после пое дълбоко въздух, — … че всичките му вътрешности изпаднаха — успя да довърши изречението си.
— Боже мой! — едва изрече Бетина. В стаята настъпи тишина, а Бетина се мъчеше да потисне следващия си въпрос. Нито желаеше да го задава, нито да чуе отговора, но съзнаваше, че измъкване няма. Когато най-после отвори уста, гласът ѝ трепереше.