И все пак Ник забърза леко ход, като не преставаше да си повтаря, че няма нищо и че просто проявява параноична реакция. Но и това не прогони усещането, че някой го наблюдава и дебне. Ръцете му настръхнаха.
Изведнъж от храсталака пред него изскочи Конър Уест с бинтованата ухапана ръка във вързаната през врата му черна прашка.
Очите му блестяха с леден гняв:
— Ха! Кого виждат очите ми! — рече и застана така, че да му препречи изцяло пътя.
Ник се обърна кръгом, решен да се върне там, откъдето е тръгнал, и почти успя да побегне, но отзад го чакаше Елиът Наш, който взе да идва все по-близко.
С разтуптяно сърце Ник понечи да слезе на уличното платно, но и този му път се оказа препречен — от Боби Фендлър.
Единственият изход за Ник беше да се втурне през портата в самия парк. И макар само със секунда закъснение, се усети, че не биваше да се отдалечава от улицата, където все някой можеше да го види и да му се притече на помощ.
Гласовете в главата му вече пищяха, но на него не му идваше нищо друго наум, освен да хукне с все сила по пътеката за бягане.
Да бяга и да се надява да срещне някой любител на джогинга.
Не бе изминал и двадесет метра, когато чу тупурдията зад гърба си и в един момент някой взе да го дърпа за раницата. Въпреки това Ник успя да остане на крака. Изви се назад само толкова, колкото да разпознае Елиът Наш, после се помъчи да се изхлузи от раницата.
Вече беше късно. Преди да измъкне ръце от презрамките ѝ, вече беше наобиколен от Конър, Елиът и Боби.
— Ако имах нож — каза Конър Уест, без дори да се задъха от краткото преследване, — щях да те порна и да те изкормя, както ти направи с кучето ми.
— Аз не убих кучето ти — отрече Ник.
— Да, да! — отвърна му Конър. И внезапно ритна Ник по капачката на коляното. Ник се просна на земята, обхванал с две ръце болното място.
— Искаш ли да почувстваш и ти същото? — озъби се Конър и пак изрита Ник, който се гърчеше да се отмести. — Къде ти е ножът? Искаш ли с него да те клъцна? — И още един ритник. — Ъ? — И още един. — Казвай къде го държиш бе, гъз!
Гласовете в главата на Ник му крещяха да отвърне на ударите, да ритне Конър, да го препъне или…
Гласовете бяха без значение; щом се опиташе да се изправи, някой го риташе за пореден път.
Ник се сви на топка и взе да се моли да чуе, както вчера, когато кучето се готвеше за скок, онзи мощен глас, който беше надделял над останалите и му беше дал силата да спре кучето с един-единствен отчаян замах с ръка, в която дори нямаше нож.
Но днес нито един глас не се извиси над другите. Какофонията в главата му и подигравките на ония тримата, които не спираха да го ритат, се смесиха в кошмар от хаотични звуци и прогаряща болка.
Ник се сви още по-плътно, обхвана главата си с ръце с надеждата да я опази, но ритниците на ония ставаха все по-силни и по-силни.
Ще го убият.
Ник стисна зъби, твърдо решен да не им угоди, като изплаче, но внезапно някой — дори не видя кой по-точно — грабна някакъв сух клон и с такава сила го стовари отгоре му, че светът около него се завъртя в черен вихър с бляскащи точки от болка.
И гласовете, шумовете, болката — всичко това потъна в някакъв тунел, изпълнен със спокоен, беззвучен мрак. Преди да се отдаде на тишината и мрака обаче, чу за последно гласа на Конър Уест:
— Това, твоето, нищо не е. Чакай да видиш на сакатото ти гадже какво сме му намислили!
Сара!
Ник се напъна да се изправи, но нито ръцете, нито краката му го слушаха. Отпусна се върху заледената пръст и потъна с удоволствие в мрака.
Петнадесета глава
Сара отмести тежката училищна врата с надеждата да не се е забавила толкова при госпожица Филипс, та Ник да си е тръгнал без нея. Но не видя никого нито по тротоара, нито по ливадата пред училището, а това означаваше, че е станало дори по-късно, отколкото предполагаше. Ник си е отишъл, а Анджи ще е бясна.
Слезе по стъпалата и тръгна наляво да пресича ливадата, но изведнъж се стресна и се запита защо е поела в противоположната посока.
Защо?
Защо не върви право към дома, както ѝ е заръчала Анджи?
Достатъчно ще е да се обърне и…
Само че вече се беше отдалечила от училището. И беше стигнала до портата към парка, без изобщо да може да си спомни как е дошла дотук. И изобщо нищо не помнеше. Имаше чувството, че е направила само няколко крачки, а паркът бе поне на две преки от училището.
Как беше стигнала дотук? Какво я беше довело насам? Озърна се, но не забеляза нищо особено.
Но пък, от друга страна, беше убедена, че присъствието ѝ тук не е безпричинно. Навлезе малко по-навътре в парка, като през цялото време се ослушваше, но не чу нищо, освен по някоя минаваща по „Мейн Стрийт“ кола. И тъкмо се канеше да се върне на тротоара, когато забеляза нещо насред пътеката за бягане.