Раницата на Ник.
Сърцето ѝ взе да блъска. Приближи се бавно и се приведе тромаво да я вдигне.
— Ник? — провикна се. — Къде си, Ник? Ник!
Някъде отляво дойде слаб стон. Сара пусна раницата и се втурна натам. Ник, в безсъзнание и целия окървавен, лежеше на замръзналата земя, скрит наполовина от някакъв храст, с окървавен клон от дърво до главата.
— Помощ! — развика се Сара. — Помощ!
И без да обръща внимание на болката, се свлече на земята.
— Ник? Ник!
За миг ѝ се стори, че той изобщо няма да реагира, но после очите му едвам се отвориха.
— С-Сара? — успя да прошепне.
— Какво стана? Кой те подреди така? — И сама си отговори още преди Ник да беше оформил думите си. — Конър, нали? Той и приятелите му!
— Исках да ги с-спра — шепнеше Ник. — Както направих… — гласът му се загуби, но успя да добави: — вчера.
Вчера ли? Какви ги приказва? Та нали вчера кучето им се нахвърли и…
Нов стон на Ник прекъсна мислите ѝ. Той се опита да седне, не успя и пак падна възнак на земята.
— Къде ти е телефонът? — попита Сара. — Трябва да се обадя на „Бърза помощ“.
— В дж-джоба ми — успя да каже Ник. — Но не на 911. Обади се на майка ми.
— Та ти изобщо не можеш да станеш — рече Сара, и се опита да извади колкото се можеше по-внимателно телефона от джоба на Ник, но не успя да го направи, без да предизвика у него болезнена гримаса. — Ако майка ти реши да те вдигне, може само да направи някоя беля.
— По главата ме удариха — каза Ник. — И ме ритаха. Но май нищо не са ми строшили. — Пак се опита да стане, пак не успя и леко кимна: — Окей. Но и на майка ми се обади.
Двата разговора отнеха по-малко от минута, но като понечи да върне телефона в джоба му, Ник отмести ръката ѝ.
— Задръж го — рече. — Така ще мога да ти се обаждам.
— Но той си е твой…
— Задръж го за известно време, окей?
Опита се да го разубеди, но в този момент чу воя на пристигащата линейка и взе, че пусна мобилния телефон в раницата си.
— След минутка ще са тук — каза на Ник. — Ще се оправиш.
Ник успя някак си да ѝ кимне.
— Радвам се, че не беше с мен, но…
— Ако бях с теб, сигурно нямаше да посмеят да те пипнат.
Ник завъртя глава и лицето му се разкриви от болката, причинена дори от това слабо движение.
— Щ-щяхме да успеем да ги спрем — рече. — Като вче… — И млъкна, понеже сирената, от която Сара вече едва го чуваше, изведнъж замлъкна. — Отиди да им кажеш къде съм — каза, а Сара се изправи. Като я видя да тръгва към пътеката, Ник пак се обади: — Ще ти звънна — рече. — Довечера, след като майка ми се прибере.
Лили Дънигън наби спирачки зад линейката по-малко от тридесет секунди след пристигането ѝ и хукна в парка. Сара остана да види как медицинският екип прегледа набързо Ник, после го сложи на носилка и го натовари в линейката. Лили Дънигън или не я видя, или се направи, че не я вижда, но мина покрай нея без да отбележи присъствието ѝ и тръгна след „Бързата помощ“.
Отслабващата следобедна светлина подсети Сара да си погледне часовника на излизане от парка и да ускори крачките си към дома. Анджи сто на сто ще е ядосана, но дали пък ако не ѝ разкаже защо е закъсняла…
Не. Няма смисъл. На Анджи ще ѝ е все едно какво я е забавило.
Тя просто ще е ядосана, а Сара ще бъде наказана.
* * *
Сара лежеше върху старото походно легло, което ѝ бяха дали, и се чудеше как ли би постъпила Анджи, ако осъзнаеше, че тя, наказаната, предпочита хиляди пъти да е тук, а не долу при семейство Гарви. Толкова вбесена беше, че Сара е закъсняла, че дори не я и изслуша, а направо я изгони в „стаята“ ѝ без вечеря. А пък Сара не намери за нужно да ѝ обяснява за банана в раницата си — останал ѝ от обяда — който щеше идеално да замести вечерята, нито да ѝ спомене, че би предпочела да си седи сама на тавана, вместо да седне на трапезата с цялото ѝ домочадие. Да не говорим, че и таванът не беше чак толкова зле, колкото вероятно си мислеха семейство Гарви. Намери една стара маса да ѝ служи за бюро, плюс парче въже и няколко стари телени закачалки в чекмеджетата на някакъв стар скрин, сигурно отдавна забравен там от домакините. Опъна въжето между две греди и провеси повечето си дрехи на закачалките, а останалите си вещи разположи в скрина, без да се съобразява повече с оплакванията на Тифани за това колко място била заемала.
Голата крушка, провесена през една от гредите беше малко въз силна, но като цяло на тавана ѝ беше далеч по-уютно, отколкото в разделената на две стая на Тифани.