Всяка дума обаче я блъскаше в ушите като траурен звън.
— Ако не оперираме, ще загуби крака си — отвърна лекарят.
Какво? Да остане без крак ли?
— Цялата работа е — спадна още повече гласът на баща ѝ, а очите му не се отлепваха от пода, — че нямаме застраховка.
— Мога да ви помогна да се запишете за „Медикейд“2 — предложи Лейла Дейвис. — Елате с мен, ако обичате.
— Не ме оставяй! — проплака Сара, а паниката, която само преди минути беше прогонила, пак я стегна през гърдите. — Не точно сега!
— Мълчи, пиленце — каза Ед. — Никъде няма да ходя. — Седна пак на оранжевата пластмасова табуретка и я хвана за ръка. — После ще се оправим — рече на жената от икономическия отдел, която погледна часовника си и кимна:
— След двойната врата свивате вдясно.
— Сара? — беше пак русата сестра. Добрата ѝ усмивка и висящата от слушалките ѝ фигурка на коала уталожиха поне мъничко страховете на Сара. — Сега ще ти дам нещо, от което езикът ти ще понабъбне и ще ти се доспи. Ти само се отпусни и подремни, окей? Още малко и ще си в операционната. — Сестрата вкара със спринцовка нещо в тръбичката и само след миг Сара усети как клепачите ѝ натежаха.
И тогава чу друг глас, по-плътен:
— Ед Крейн?
— Да?
Ръката на баща ѝ я пусна, а когато я потърси да я хване отново, не успя да я напипа. Напъна се да се пребори с натежалите си клепачи и успя да ги открехне достатъчно, та да види как баща ѝ, отдръпнал се настрана, разговаря с двама мъже, които бяха не в бели престилки, а в полицейски униформи.
— Аз съм шериф Уилсън, господин Крейн — каза единият. — А колегата е моят помощник Кларк. Ще ви помолим да дойдете до участъка, за да уточним някои обстоятелства.
— Точно сега не мога — рече Ед. — Дъщеря ми…
— Боя се, че въпросът не търпи отлагане, господин Крейн — заяви шерифът. Хвърли поглед към Сара, която отпусна клепачи, та да си помислят, че спи. — Налага се да ви задържим.
— Става дума за нещастен случай. Нима мислите, че умишлено съм блъснал собствената си дъщеря?
Сара не спираше да се бори с лекарствата, които я теглеха към мрака. Какво става? Какви ги приказват? Че баща ѝ я е прегазил и затова сега е в болницата?
Изключено! Невъзможно!
На всяка цена трябва да стане и да разговаря с тях… да им каже, че грешат. Но не може… Мракът вече я обгръща, а гласовете… и всичките ѝ останали сили… я напускат.
— Не става дума за това, господин Крейн. Намерили са Мел Уилис пребит до смърт в уличката до бара „Пред камината“ и поне шест души свидетелстват, че преди това сте се спречкали. А като ви гледам в какво състояние сте, съм склонен да им повярвам.
Пак сънува! Както одеве сънуваше снега! Сара се стегна и успя пак да отвори очи. Раменете на баща ѝ така бяха провиснали, че от нея се отцедиха и последните ѝ надежди. Устните ѝ успяха да промълвят една-единствена думичка:
— Татко?
Той се извърна и я изгледа тъжно, а погледът му разпали нова болка в гърдите ѝ. След това се извърна и без думичка повече да каже, последва двамата мъже през завесата.
— Татко! Не ме оставяй, татко! — промълви Сара и направи опит да се изправи въпреки болезнените мълнии, проблясващи по ръба на продължаващата да я обгръща тъмнина, която неумолимо я засмукваше.
— Мълчи, пиленце — нежно я бутна назад към възглавницата сестрата. — Ще се върне. Ще те чака, когато започнеш да идваш в съзнание.
Сара обаче беше убедена, че това няма да стане, а освен това усещаше, че и сестрата сама не си вярва.
* * *
Ник Дънигън открехна едно око и погледна будилника.
Оставаха десет минути до иззвъняването му и до мига, в който щеше да му се наложи да стане.
Чу как някой пусна водата в тоалетната на родителите му. След минута, на път към кухнята долу да му приготви закуската, майка му ще почука леко на вратата.
Ник стисна очи и взе да повтаря молитвата, която си беше съчинил още преди години:
— Днес всичко ще ми е наред — прошепна във възглавницата си. — Моля ти се, Господи, нека всичко ми е наред. — Млъкна и се ослуша да чуе гласовете в главата си.
Долови ги едва-едва, някъде от много далеч. Шепотът им идеше откъм най-отдалечените краища на съзнанието му, а и му се стори, че тази сутрин не говорят на него, а си приказват помежду си.
Но нищо чудно тишината да се дължеше най-вече на двойната доза от лекарството, което майка му му даде снощи.
Споменът за предната вечер нахлу и го втресе. Гласовете крещяха насреща му — какофония от демони, които се мъчеха да се надвикат един друг. Единият от гласовете го караше да върши жестокости спрямо разни невинни животинки, друг го подсещаше да заключи всички деца от училището в черквата и да я подпали. Имаше и още… и то многобройни… борещи се да привлекат вниманието му, да го подтикнат към невъобразими дела.