Е, това си звучи както трябва, нали. Защо „подла“ тогава? Явно няма да мога да избегна подлостта. Друго слънце изгряваше в мен. Това слънце бе черно и лъчите му, шиповете на слънцето, бяха изковани от омраза и надежда.
Между другото, Лев не изкара особено дълго в ударната бригада — ударната бригада с командир Маркарган. Нищо, че бе заякнал. Много болен и много заякнал: в Норлаг можеш да бъдеш и едното, и другото, при това дълго време. Ала не. Рядко някой фашист издържаше дълго в ударната бригада. Тук се искаше пълно единство на усилието с тежестта на профсъюзен договор или военна клетва: правиш нормата, ядеш пълната дажба. Имаше един начин да се справиш с това: гръмогласната трудова песен, кофата ти със супа и мъртвешкият сън. Селянин с наслоена робска психика от хиляда години би могъл да се справи без особени психически загуби. Но един интелигент… Ето какво те руши в тази робска система. Трябват няколко месеца. То се трупа в теб, сякаш бавно те хваща силен пристъп на паника. В крайна сметка разбираш, че въпреки очевидната ти невинност твоето наказание съвестно се прилага. Ха иди с тази мисъл в ударната бригада. Колкото и да се мъчиш, мисълта да се отличиш, служейки на държавата, дърпа ръцете ти надолу, кара ги да се отпускат безпомощно. Нужно ли е да казвам, че и „слабата“ бригада с малките си лайноядски дажби също не беше решение. Как постъпваш тогава? Като всички фашисти. Кръшкаш и се скатаваш, размотаваш се и манкираш, и така оцеляваш.
След като спря да яде пълна дажба, чревната му инфекция се влоши. В лагера дори хоспитализацията за дизентерия следваше закона на нормата; до началото на четирийсет и девета Лев успя да я покрие. И каква беше нормата? Кръвта трябваше да е повече от лайната. Той отиде при Януш, който му даде хапчета и му обеща легло. Ден преди да го приемат, Лев бе участвал в някаква препирня в спалното помещение; карали се за игла (рибя кост, с други думи) и Лев бил натопен — пуснали името му в кутията за оплаквания пред надзорната. Та вместо да лежи една седмица в болница, той изкара една седмица в изолатора, по бельо, свит на пейка над дълбоката тиня.
Честота на тоталното. На тоталното състояние — истинският шедьовър на мъката.
Тази седмица беше доста бурна за мен. Вероятно си спомняш моето „доказателство“ за отсъствието на Бог, формулирано през есента на 2001-ва година; помниш сигурно колко доволен бях тогава от него. „Засега забравете глада, чумата, наводненията и войните: ако Бог ни обичаше, нима би ни стоварил религията?“ Ала този хлабав силогизъм лесно може да бъде взривен и всички богословски дилеми ще отпаднат сами, ако Бог е руснак.
А пък хората продължават да се връщат за още. Толкова ни харесва. Тази седмица беше ужасна за мен, ала след като Лев излезе оттам с обичайната си походка, с глава килната под нормалния ъгъл, общо взето приех факта, че Норлаг нямаше да го убие, не и сам по себе си. Лев можеше да го понесе.
3
„Фашистите ни бият!“
— Само една тревога имам за себе си — рече той (половин година по-късно), — на какво ще приличам, ако някой ден си тръгна оттук? Нямам предвид колко слаб ще съм или колко болен. Нито пък колко стар. Тук горе, искам да кажа. В главата. Знаеш ли какъв мисля, че ставам?
— Малоумен.
— Именно. Малоумен. И ти значи го мислиш.
— Като всички.
— Мислите ми не са вече мисли. Те са просто импулси. Всичко е на нивото на „студено, горещо“. Студена супа, гореща супа. За какво ще говоря с жена си? Ще си мисля единствено „супата е студена, супата е гореща“.
— Ще говориш с нея така, както говориш с мен.
— Но за мен е адски уморително да говоря с теб. Нали знаеш какво имам предвид. Божичко. Представи си какво щеше да стане, ако не бяхме тук. Искам да кажа заедно.
Вечерта беше топла и светла; седяхме и пушехме на стъпалата на завода за играчки. Да, завод за играчки — лагерната индустрия беше разнообразна като тази в държавата. Произвеждахме всичко, от уран до лъжички за чай. Аз самият произвеждах несметни количества от онези мърляви зайчета на пружинка с палки в лапките и зашити за кръста мънички барабанчета.
Двама млади затворници се разхождаха покрай нас бавно като професори; единият беше сключил ръце зад гърба си, другият тромаво жестикулираше.
— В крайна сметка важни са само циците — тъкмо казваше вторият.
— Не, не циците. Задниците — рече другият.
— … Нови са — каза Лев.
Свих рамене. Като дойдеха в лагера, младите две-три седмици съумяваха да говорят и за секс, и за спорт; после почваха да ги вълнуват само сексът и храната, след това храната и секса, после само храната.