От това следваха две неща. Промяната в курса на Москва означаваше краят, неволното самоубийство на робската система. Второ, двамата с Лев станахме врагове. Край една маса на хиляди мили било взето решение — затова двама братя са готови на бой. Това, Винъс, е смисълът, ежечасният смисъл на политическите системи.
Но няма да задълбавам в политиката. Ще ти кажа каквото ти е нужно да знаеш. И не мога да премълча за надзирателя Углик — за нелеката участ на другаря Углик. Като гледам назад, виждам каква беше политиката по това време: политика на сиамски близнаци, мъже с рибешки опашки и брадати жени. Политика на плужека, който се наричаше атеросклероза.
„Фашистите ни бият! Фашистите ни бият!“
Този вик (който даже тогава имаше своя чар) често се чуваше през лятото на петдесета година. Почнахме да пердашим змиите, тези, дето ги внедряваха по един на десет души. Вече нямаше да се мотаят покрай масите в столовата, да целуват събраните пръсти над двойните си порции. Да, сега като тръгваха през площада към надзорката, то не бе за да допълнят доносите с надежда за допълнителна цигара, а за да търсят убежище в карцера — въпреки че там имаше тиня до колене и охранени дървеници.
Предпочитаният от нас метод за наказание се наричаше „хвърляне“. Тъй постъпвали навремето селяните, както винаги пестеливи. Гледай да не изтъпиш ножа, да не счупиш тоягата: гравитацията ще го свърши самичка. Всеки хваща по крайник, люшва три пъти за засилване, хоп нагоре, като борови трупи, сетне с трясък надолу. После пак ги подхвърляхме, докато не престанеха да ръкомахат във въздуха. След това ги зарязвахме на прасетата, все едно са чували с натрошени костици.
— Нещо си недоволен, братле — казах аз, като влязох, бършейки си ръцете.
— Ти не си ми брат.
Зачаках. Всички се бутаха и блъскаха, за да гледат кого как подхвърлят. Само Лев все се дърпаше.
— Искам да кажа — рече той, — че не мога да те позная. Станал си като Вад. Осъзнаваш ли го въобще? Следваш стадото. Изведнъж ставаш точно като всички останали.
Беше чистата истина. Аз не можех да се позная. За няколко седмици бях станал ударен агитатор, подбудител-стахановец — искания и митинги, провокации, стачки, петиции и протести. Мислиш си: да, изместването, трансфера, механизмът на сублимацията. И наистина целенасочено търсех химическата топлина на масовата емоция, силата като дразнител. Ала никога не изгубвах от поглед евентуалния изход, евентуалното бъдеще.
— Моля те, помисли си. Ти и твоето стадо сте избрали посоката — продължаваше той. — Ескалация и насилие. И сте адски наясно какво има да става.
Отначало за кратко изглеждаше, че тази изолация на политзатворниците има подтекст: да работим до смърт (порциите по-малки, часовете по-дълги). Но прасетата още имаха квоти за изпълнение, а ние вече разполагахме с оръжието на стачката. Тъй че можех да кажа с известна надменност:
— О, разбирам. Искаш си шестнайсетчасовия работен ден и наказателната порция. Аз обаче не ги ща.
— Тази битка нали я спечелихте? Боже мили, това беше преди осем или девет битки. А прасетата няма непрекъснато да отстъпват. Знаеш много добре какво има да става. Или може би не. Ти си тръгнал със стадото. Погледни се. Тъпчеш заедно с него.
Пак зачаках.
— И какво ще докарате, ще докарате война с държавата. Да се бием до смърт срещу Русия. Срещу ЧеКа и Червената армия. Да не вярваш, че ще я спечелите?
Не го казах на глас, но открай време знаех какво ни очаква. Винаги съм го знаел.
— Добре. Моля те за последен път. И това не е малко. Само трима-четирима мъже имат шанс да накарат тълпата да спре. Ти си единият. Моля те, помисли си. Трябва да те помоля. За последен път ти се моля като брат.
Искаш майка си и баща си, братле.
— Не всички имаме за какво да живеем — казах аз. — Някои ще умрат. Други не.
Знам колко мразиш насилието. От самото начало знаех как ще се чувстваш. Филмът по телевизията — онзи, дето го гледа в Чикаго — беше всъщност комедия, но един нос бе спраскан и бе капнала кръв. Ти избяга разплакана. Като блъсна вратата, месинговата топка те удари по окото. Ето колко висока беше, когато разбра в какъв свят си попаднала.
На двайсет и пети март властите отвърнаха на удара: трима мъже от нашия център бяха затворени в карцера, където се бяха укрили трийсет-четирийсет доносници. Чухме, че ги снабдили с алкохол и секири, след което отключили всички килии.
Реагирахме моментално. Ние също сменихме своята политика. Спряхме да бием змиите. Спряхме да ги бием, почнахме да ги убиваме. Аз очистих троица.