А сега изтръгни западните си очи. Изтръгни ги и взимай онзи другия чифт… Не очите на Чингис и Хулагу, дръпнати и зачулени, нито тези на Иван Грозни, параноични и набожни, нито тези на Владимир Илич, хем детински, хем дирещи хоризонта. Не, очите на коленичилата край пътя възрастна градска селянка (рязко погражданена): те са виждали глад, отчаяние, вечната и всеобща неправда, не едно и не две извращения. Стига толкова, казват те… Но сега виждам очите ти, истинските ти очи (издължените кафяви ириси, безупречната чистота на бялото); те заплашват да оттеглят любовта си завинаги, също както направи брат ми преди половин век. Е, добре. Пишейки този разказ, аз създавам едно огледало. Виждам себе си в него. Виж лицето ми. Виж ми ръцете.
Лев веднъж ме видя непосредствено след убийство: второто тогава. Години по-късно ми описа въпросната среща. Разказвам ти неговите спомени, неговата версия — аз нямам спомен. Нямам версия.
Цял в нашивки от кръв, запъхтян като куче, дето цял ден е тичало, аз съм минал край Лев, за да вляза в клозета; хлопнал съм на стената вдигнатия си лакът и облегнал глава върху него, с другата си ръка съм затърсил връвта на панталона си; след това съм изпразнил мехура си с отвратителна разточителност и (изглежда) с благодарно ръмжене. Спрял съм и съм издал някакви нови звуци: дъх, изпуснат със зинала паст, докато съм отмятал глава да сваля от челото си горещия гъдел на перчема. Чак тогава съм вдигнал очи. Е, това си го спомням. Бе ме зяпнал с оголени зъби и дълбоки бразди по челото. Посочи надолу към разръфаната връвчица и свалените панталони. Май ще трябва да те помоля сама да си представиш какво беше видял.
— Знам къде си бил — рече той. — Пак си ходил на мокрото.
Така казвахме на убийствата. Мокрото.
— Някой трябваше да го свърши, нали? Трета барака, затворник номер четирийсет и седем. Съвестта му не бе никак чиста.
— Не, напротив. Там е работата, че беше.
— Какви глупости дрънкаш?
— Виж си само очите. Приличаш на староверец. Целуни кръста, братле. Целуни кръста.
Ще целунеш ли кръста: братски израз за чистотата на вярата. Така правели едно време, преди християнството да бъде забранено (както впрочем и всички религии): целували кръста, инструмента на смъртта. Лев ми казваше, че съзнанието ми вече не е свободно. Следователно чувствах не със съзнанието си, а с тялото. Аз бях роб, който си бе върнал тялото. А сега го пилеех наново — ей така. Да, това беше вярно. Ала винаги имах и едни други мисли, ала винаги правех и едни други сметки.
Години по-късно, на съвсем различен етап от моето съществуване, аз седях на един балкон в Будапеща, пиех бира между душа и късната среща с една своя приятелка и четях прословутите мемоари на поета Робърт фон Ранке Грейвс (по баща англичанин, а по майка германец). Стреснах се и намерих утеха в неговото признание, че му трябвали десет години да се възстанови морално от Първата световна война. На мен ми трябваха доста повече, за да се възстановя от Втората. Но той беше прекарал тези десет години на някакъв остров в Средиземно море. Аз прекарах моите отвъд Полярния кръг, в наказателно крепостничество.
Трябваше ми малко време да разбера защо Лев твърдеше, че съвестта на убития доносник не била всъщност нечиста. На свобода, в голямата зона, един донос можеше да ти съсипе живота. В лагера, в малката зона, този донос влошаваше и от време на време скъсяваше и бездруго съсипан живот. Анонимно злословие с цел лични облага: можеш да си сигурна, че е дълбоко престъпно и дълбоко руско, защото само руските престъпници биха твърдели обратното. Всички други — по целия свят — са наясно, че това е престъпно. Само руските — от съкилийниците на Достоевски (доносникът не е подложен на ни най-малкото унижение; на никого и през ум не му минава да се сърди за нещо) до сегашния президент, точно тъй, Владимир Владимирович (който искрено бе удивен от идеята да се справя без тайгата си от отровни писалки) — смятат, че е в реда на нещата. Значи с моята роля в изтреблението на змиите бях виновен по следния параграф: те разбираха какво правят, но не знаеха, че е нещо нередно. „Фашистите ни бият! Фашистите ни бият!“ Сега виждам неясния чар — целия патос на ужасения писък. Но тогава престанахме да ги бием и започнахме да ги убиваме. Аз очистих трима.
Винъс, лагерът беше продължение на войната, на войната и моралния й разпад… Войната между скотовете и кучките беше гражданска. Тази между фашистите и змиите бе война на васалите. След като и змиите изчезнаха (цялата им класа бе източена), се оформиха фронтове за революционна война: войната между фашистите и прасетата.