По време на първата война Лев беше невинен свидетел (като всички ни), а по време на втората — съвестен опонент. Третата никой не можеше да избегне. Той пострада при първия щурм.
4
„Представям ви другаря Углик“
Прасетата.
Всички бяха полуграмотни, но дори аз закачих малко от времето, когато сред тях имаше най-различни типажи, също както при нас — жестоки, добри, неутрални. С това приликата не свършваше. И те бяха почти като нас мръзнещи, прегладнели, мръсни, бъкани с болести, сплашени и тормозени като роби. Само че междувременно еволюираха. Сега бяха второ поколение: прасета и техните синове. Пред очите ни възникваше нов човешки подвид. Този на другаря Углик.
Носех се като сянка след Лев в продължение на години, тихомълком съдирайки няколко души от бой. По въпроса за Углик обаче нямах ход. Лев извади ужасен късмет.
— Защо плачеш? — попитах го аз.
За пръв път проговарях на брат си от поне десет месеца. По това време (януари 1953-а) статутът на Лев в лагера беше като на лайноядите — или още по-долен, тъй като лайноядите първо ги съжаляваха, после спираха да га забелязват, а той беше направо отлъчен. Някои пък изпитваха малко повече уважение. Може би се дължеше на нещо в силуета и ръста му — дребна сгърбена фигурка, раменете превити напред под намачканото лице, вечно сам, отстрани, срещу всички. Без брадичка, разбира се, ала цялата му конструкция беше предизвикателна като някое остробрадо джудже в градска улица. Не че късаше стачни кордони или ставаше от седящи протести, или нещо такова. Неговата простъпка беше нравствена, мълчалива, пасивна. Не беше част от тамошния дух. Не желаеше да почерпи от извора. По това време Лев бе на двайсет и четири.
— Защо плачеш? — попитах го.
Той потръпна, като че гласът ми прозвуча непознато и сурово към него. Да не би да почувства нечестивата мътилка от мотиви зад въпроса ми… От всички извоювани през последните месеци свободи най-важното за мен беше свалянето на номера от гърба ми. Най-важното за Лев беше правото на кореспонденция. Неговото си право, негово и на никого другиго. Сам воюва за него, сам си го извоюва; също повод да бъде отлъчен. А сега беше седнал на един пън в гъсталаците зад лазарета и крепеше с едната си длан първото писмо от Зоя, а с другата капещото си лице. Ако питаш дали се надявах всичко между тях да е свършило, пред детектора на лъжата бих дал следния отговор: като начало. Но дано не е скъсала с него любезно. Това надали би ми свършило работа.
— Плача… — той наведе глава, цял погълнат от задачата да напъха мекото като салфетка писмо в смачкания му плик; и току да успее, трябваше да повдигне пръст, за да бръсне гъдела от носа си. — Плача, защото съм мръсен — отговори той.
Замълчах.
— Значи всичко останало е наред?
— Да. Не. Имало слухове, на свобода де, за Биробиджан. Строели лагери в Биробиджан.
Областта Биробиджан се намираше на североизточната граница с Китай — общо взето, безлюдна, и съвсем разбираемо. Още от трийсетте се говореше, че ще изселват евреите там.
— Строят лагери в Биробиджан. Януш мисли, че ще бесят докторите евреи на Червения площад. Цялата страна е в истерия, пресата също е гръмнала… После ще напъдят евреите в Биробиджан. А сега извини ме. Минутка.
И така в продължение на минута той рева мелодично. Плача, каза, защото съм мръсен. Вярвах му. Мръсотията ни докарваше до плач по-често от студа и глада. Вече не бяхме толкова измръзнали или гладни. Само толкова мръсни. Дрехите ни се бяха втвърдили, бяха станали дървени, спечени като кора. С дървояди и мокрици под нея.
— А, така ми е по-добре. Чудя се как жените се държат така чисти — продължи да мърмори сам на себе си той. — Може пък да се ближат, като котките. А пък ние сме псетата, дето само се валят в лайната. Виж сега — този път се обърна към мен. — Имам една дилема. Може би ти ще ми помогнеш да я реша.
Той се стегна и се усмихна — с хубавите си зъби. Открих, че още се страхувам от тази усмивка.
— Тук — рече той — няма как да остана. Няма смисъл. Всички тук ще умрат.
— Все някой ден ще трябва… — почнах аз.
— Престани с тези глупости. Всеки в лагера може да ми ги наприказва. Нужен съм на свобода, за да пазя жена си. Та така. Имам два варианта. Бих могъл да избягам.
— Къде? В Биробиджан?
— Бих могъл да избягам. Или пък да доноснича.
— Днес ще ходим на баня — казах аз.
— Хайде де, приеми го сериозно. Обмисли го, обмисли го добре. Почна ли да доноснича, може да ме амнистират. При сегашната ситуация. Сещаш се, да им дам списък на всички стачни водачи. Мога да се опитам. После можеш да ме убиеш. И знаеш ли какво ще получиш, ако ме убиеш? — Той затвори очи, кимна, пак ги отвори. — Ще получиш ерекция.