— Днес ще ходим на баня — повторих аз.
Той заби поглед в земята и отвърна:
— И това си е повод за плач.
Двамата винаги ходехме на баня заедно. Дори когато не си говорехме и не можехме да се гледаме. Трябваше да се къпем на смени. Вероятно си мислиш, че всички чакахме да отидем на баня, но мнозина рискуваха бой, за да избегнат или поне да отложат къпането. Никой от безбройните ни протести не се бе отразил върху банята. Бе напълно възможно да излезеш по-мръсен, отколкото си влязъл. Една от причините беше институционална, системна: липсата на сапун. Случваше се да има вода, но сапун задължително нямаше. Дори през 1991-ва миньорите подеха „сапунена“ стачка. Сапун в СССР вечно нямаше.
Чакахме на опашка в снега. След това изведнъж се оказахме сто човека в съблекалня с кукички за дванайсет. Изведнъж се намери сапун — черни топчета, сипвани от една кофа. В този миг всичко освен палтата беше хвърлено в казана, за да бъде раздадено напосоки по-късно; но като се редувахме, можехме да запазим най-ценните си неща — резервната партенка, допълнителната лъжица. Лев мина пръв с канчето си гореща вода. Аз зяпах черното си топче. Вдигнах го под носа си. Миришеше така, сякаш при създаването му беше престъпен някакъв свещен физически закон.
И тогава видях какво беше пъхнато в джоба на оловния свитък в ръцете ми: писмото на Лев… След войната и шестте години в лагера някои биха казали, че моралът ми е сериозно подкопан. Временен изнасилвач (поне тъй ми изглеждаше), хладнокръвен (но уязвен) палач, аз все пак се надявах някой ден пак да стана такъв, какъвто бях през четирийсет и първа. Днес, разбира се, ми се плаче — как съм вярвал, че това е възможно? Пак да стана човекът, който казваше на продавача, че му взима по-малко пари; който ставаше, за да седнат възрастните и болните; който никога не четеше книгите откъм края, а стигаше дотам по честен път; и тъй в същия дух. Но писмото на Зоя бе там и аз бръкнах за него.
Излиза, че съществуват лични и утилитарни подбуди за доброто държане. В лагера очевидно имах доста тежки моменти, но въпросните пет минути сред кафявите пари на банята ми донесоха половин век страдание… Новини от семейството (майка й била болна, майка ми оздравявала), новото назначение в текстилната фабрика, Казан, мисълта за „родина“ на изток, искрени тавтологични уверения в любов: с всичко това бе приключено още в първите редове. Остатъкът от писмото, четири гъсто изписани страници, бе написано на езопов език, като фабулата на баснята се разгръщаше на три стадия. Първо Зоя описваше точното разположение на цветята във вазата; след което се впускаше в разказ за подготовката и консумацията на обилен обяд. Преводът беше лесен: маратон по съблазън (с доста кипрене и позиране), сатурналии от любовна игра и тъмната магма на акта с каучукови стави. Дори ситният почерк ми се струваше абсолютно безнравствен, неприличен — забравил срама.
Лев излезе, аз влязох.
Брачните посещения в Дома за свиждане още не бяха започнали. А до неговото оставаха почти четири години.
Тази сутрин (14 февруари 1953-а) бригадата на Лев получи нова задача и екипировка, така че започна по-късно. Прасетата спряха колоната, докато пресичаше сектора. Някой каза:
— Представям ви другаря Углик.
Като за първа сутрин Углик разигра на двора един показен бой. Публиката му се изчерпваше с изостаналите работници, е, тук-там и по някой лайняр, но въпросът бе да се чуе, че в Норлаг е дошла нова сила. Углик? Махнеш ли униформата (кърпата около врата и ботушите за езда), би приличал по-скоро на урка, отколкото на прасе. А пък урките, трябва да кажем, имаха доста ярка физика. Понякога човек се хващаше да мисли, че ако животът и бездруго ще свърши на двайсет и пет, да си урка, би имало смисъл. При прасетата единственият намек за раздвижване или влага в сивите им затворени лица бяха смътните клозетни пари, носещи се от тях при ерекция. Углик беше при нас само за седмица, от която активен бе едно денонощие. Никой никога не го забрави.
Лицето му беше гладко, розово-чувствено, с плътни и влажни издадени бърни. А очите му откровено пламтяха. При вида им човек усещаше не само страх, а депресия, каквато нормално би се трупала цяла седмица. Очите му бяха изтощително живи. Углик, струва ми се, идваше от бъдещето. До този момент редовите надзиратели в Гулаг бяха продукт на спящата утайка на всички общества: ненормалници и садисти, надарени с драстично количество власт; в най-добрите си мигове на прояснеше и прямота те съзнаваха този факт. Затова предпочитаха да измъчват балетисти и космолози вместо убийци и изнасилвачи. Искаха някой добър. Възпитаван от прасета, по, свински, Углик беше различен. Той не се беше чувстваше малоценен по никакъв начин. Липсата на съзнателен срам му оставяше свободата да се развива като екстроверт. А и беше пияница. Затова беше тук — като вид понижение, наказание за редица простъпки в лагери в южна Азия. Пращаха ни загубените си кадри. По това време на Углик му оставаха два месеца живот.